През горещото лято е добре дошъл малко смразяващ хорър, който с хладните пръсти на ужаса да сграбчи за гърлото читателското любопитство.
Това предлага романът "Рибарят" на Джон Ланган, носител на наградата "Брам Стокър".
Книга, която отговаря на въпроса какво би се случило, ако Х.Ф.Лъвкрафт, Стивън Кинг и Кормак Маккарти бяха написали нещо заедно.
Двама мъже - Ейб и Дан, загубили своите съпруги, се опитват да намалят страданието си с едно популярно хоби - риболовът. Но пренебрегват важен урок - много важно е да внимаваш къде ще хвърлиш въдицата си, защото никога не знаеш какъв ужас може да се крие под водата.
Така двамата се озовават по пътя към т.нар. Холандски поток - мистериозно място, за което никой не иска да говори. Освен един мъж, който ще им разкаже легендата за демоничната фигура Der Fischer и способността на това същество да сбъдва желания на твърде висока цена.
По-надолу ви предлагаме ексклузивен откъс от книгата:
Из "Рибарят" от Джон Ланган:
Историята на Лоти започвала от времето, преди семейството ѝ да напусне родината си. Тя не знаела много за случилото се в Германия, била още дете, пък и началото било още преди раждането на родителите ѝ. След като изслушал историята на Лоти, преподобният Мапъл навързал повечето факти с помощта на посещения в местните музеи и библиотеки, с ровене в архиви, преглед на стари вестници и писма. Макар че мястото, където се случили повечето неща, вече е почти на сто метра под вода, под водохранилището. Сигурно знаете, че водохранилището е от времето на Първата световна война. Преди това тук била долината на река Есопъс, в която имало единайсет града и половина. От запад на изток се намирали Бойсвил, Уест Шокан, Шокан, Броудхедс Бридж, Олив Сити, Олив Бридж, Браунс Стейшън, Олив, Олив Бранч, Гленфолд и Уест Хърли. На северозапад от Уест Хърли се издигали половин дузина къщи, които някои хора наричали Гара Хърли, а други - просто Гарата. Мнозина не ги наричали изобщо никак или защото не знаели, че къщите се намират там, или защото ги мислели за част от Уест Хърли. Само че не били. Доколкото успял да схване преподобният, най-напред се появила Гарата, построена няколко десетилетия преди заселниците, които наводнили областта в началото на осемнайсети век. По време на строителството на града планината Катскил все още била изцяло индианска територия, без преувеличение. На два пъти племената връхлитали откъм планината и опожарявали Уилтуик. Семействата, основали Гарата, били холандски. Не знам какво ги довело на това място, знам само, че холандците предпочитали да се заселват по̀ на север по течението на Хъдсън, за да са по-далеч от новите заселници. Загадка е защо тези заселници са нарекли селището си Гарата, тъй като железницата щяла да бъде прокарана почти два века след като те започнали да разчистват земята за каменните си къщи. Името може да е свързано с извора, край който издигнали градчето си. Преподобният Мапъл допускаше, че търговците и траперите вероятно са използвали мястото като спирка по пътя към Уилтуик.
Тъй или иначе, летописите сочат, че индианците не закачали Гарата. Много дълго, чак до четиресетте години на деветнайсети век, там не се случвало почти нищо интересно. Другите градове в долината на Есопъс никнели покрай Гарата. Появили се работилници за щавене на кожи и се превърнали в проспериращи предприятия - това било най-голямото производство по тези места. Но ето че в един прекрасен летен ден от запад дошъл ездач. На вид не бил нищо особено дори за онова време. Нисък, с черна лъскава коса - малко мазна - и с черна дълга брада, провиснала от брадичката му като евтина маскировка. Чертите му били деликатни, дори момчешки, поне каквото се виждало от тях под ръба на широкополата му шапка. Бил облечен в черен костюм, побелял от прах след дългото пътуване. Пристигнал с най-обикновена каруца, теглена от един кон, който също не бил нищо забележително - кафяв кон под същата плътна наметка от прах като господаря си. С изключение на колелата на каруцата: те били два пъти по-дебели и украсени с рисунки. Всъщност това остава донякъде неясно. Някои от хората, които срещнали новодошлия на пътя, твърдят, че колелата били обточени с някакви символи, подобни на йероглифи. Други настояват, че били украсени с рисунки, които приличали на букви, ама не били. Език, който прилича на рисунки, или рисунки, които приличат на език: което и от двете да било, всеки, който наблюдавал каруцата достатъчно дълго, бил на мнение, че символите не се движели в унисон с въртенето на колелата. В отговор на поздравите непознатият не казвал много, със сигурност не казал името си. Извикаш ли му "здрасти", той докосвал ръба на шапката си за поздрав. Ако го попиташ откъде идва, отговарял: "От западните планини", и толкоз, не обяснявал дали има предвид Онеонта, Сиракюз или нещо друго. Английският му не бил много ясен, силен акцент разкривявал говора му, звучал като немски, но имало спор по въпроса. Няколко дни пътувал, пъплел като охлюв дори според тогавашните разбирания. Няколко деца от различни градове по пътя зарязвали заниманията си и опитвали да надникнат в каруцата между дърветата покрай пътя, но не им провървяло. Всичко било в сандъци и покрито с платно, нищо не било надписано, с изключение на един възголемичък сандък, покрит със същите странни символи като колелата на каруцата. Едно по-храбро момче опитало да улучи шапката на непознатия с ябълка, но клонът, на който седяло, се прекършил и оръжието не уцелило. Момчето си счупило ръката. Непознатият, който се движел достатъчно бавно, за да чува доста дълго виковете на момчето, просто ги подминал.
Накрая завил за Гара Хърли. Вече повечето жители на градовете край Есопъс били научили за мъжа в черния костюм. Мнозина от тях можели да го опишат прекрасно, независимо дали са го виждали на живо. Нещо в този човек възбуждало интереса на хората. Когато непознатият спрял с коня си пред вратата на Корнилиъс Дорт, предположенията, и без друго вече в ход, се развихрили. Семейство Дорт били едно от шестте семейства, основали Гарата.
Когато се полагали основите, те били най-заможните, а с времето положението им само се подобрило. Имението на рода Дорт - допускам, че може да се нарече така - е много голямо, както и владенията им във и около областта. Корнилиъс ръководел много неща, имал по-малък брат Хенрик, който обаче заминал като млад и повече не се върнал - според официалната версия изчезнал с китоловен кораб. Има портрет на Корнилиъс, картина, която и днес виси в сградата на общината в Уилтуик. На млади години той явно бил в близки отношения с един от кметовете дотолкова, че му подарил пристройка към къщата. Не се знае какво получил Корнилиъс в замяна - освен портрета си в общината. Може би това било всичко, но се съмнявам. Портретът не е чак толкова хубав. На него Корнилиъс изглежда малко по-луд, отколкото би му се искало. Очите му са прекалено ококорени, веждите му са извити до средата на челото, което е показателно. Според мен художникът, чието име ми убягва в момента, искал да покаже, че устата на Корнилиъс изглежда волева, но и някак потрепва в ъгълчетата, сякаш той всеки момент ще избухне в смях или ще се разплаче. Честно казано, колкото по-дълго гледаш портрета, толкова повече се чудиш как така Корнилиъс не е поръчал да бичуват автора му. Божичко, как се казваше художникът? А споменах ли косата? Буйната рижа коса, която се спуска като вълна. Господин Грейвс е имал късмет, че Корнилиъс Дорт не разбирал много от изкуство.
Защото той бил точно такъв човек. Лично можел да те бичува, ако смята, че си му навредил, а разбирането му за това било доста широко. Никой не го харесвал. Бил суров и недружелюбен, проницателен бизнесмен, който увеличил семейното богатство посредством поредица от сделки, с които принудил не едно семейство да напусне земята си. Когато непознатият слязъл от каруцата си и поел към къщата на Корнилиъс - пеш се движел също толкова бавно, колкото и с каруцата, - всички наблюдавали, най-вече децата, скрити между дърветата, защото очаквали гостът да осъществи бързо и болезнено запознанство с върха на ботуша на Корнилиъс.
Не станало така обаче, тежката порта се отворила, за да влезе непознатият, но той не изхвърчал навън броени минути по-късно, погнат от Корнилиъс, който да му крещи да си продава вехториите другаде, и това предизвикало всеобщо учудване.
