Коя е играта? Политиката, разбира се. Какво правим? Правим живота по-добър. Защо го правим? Защото сме по-добри. Те трябва да залагат на нас, както залагат на футболни мачове. Защото, когато залагаш - ти се надяваш да спечелиш. Просто ще кажем: ние печелим. Печелим на всяка цена. Винаги. Защото никой не обича губещите.
"Превъртане", Петър Денчев
В неназован крайморски град възрастна жена, вкопчена в миналото и в предразсъдъците си, е убедена, че някой някога е отнел възможността ѝ да постигне повече. Изненадващо получава втори шанс. Така романът на Петър Денчев "Превъртане", който излезе през есента на 2021 г. с логото на "Жанет 45", започва разговора си с читателя, давайки му парче от счупено огледало, в което да провери дали може да разпознае своя свят, или срещу себе си вижда само непознати образи.
В това "превъртане" на времето на преден план изскачат редица характеристики на нашето общество - неспособността му да обработи градивно миналото, пренебрежителното отношение към възрастните, дори разкъсването на комуникацията между различните социални слоеве.
Романът дава примери и за политическата риторика, която днес намира своите привърженици по всички точки на земното кълбо - говорене, в което миналото се идеализира, а партиите търсят фенове, а не гражданска подкрепа. И всичко това - през интересни герои, в които можем да разпознаем себе си, или някоя своя съседка.
Петър Денчев е театрален режисьор и автор на 4 романа и сборник с разкази. Книгата му "Малкият бог на земетръса" (изд. "Жанет 45", 2019 г.) ще се появи на македонски през 2023 г. от издателство "Антолог", а сборникът "Истории в минало време" беше преведен на сръбски през 2021 г. от изд. "Партизанска книга". На сцената в София, Сливен и Русе в момента се играят 5 негови спектакъла.
Разговорите с Петър Денчев никога не се плъзгат по повърхността - независимо дали ще си говорим за това какво би правил, ако не се занимаваше с режисура и литература, или ще коментираме негово театрално представление. Тази наша среща не е изключение. Превъртаме теми, които се простират от историята към бъдещето, от нашето общество към съседните, и неминуемо се спираме на войната.
Една от основните теми в "Превъртане" е вкопчването в миналото. Защо толкова лесно се получава този ефект?
Най-простият отговор е, че когато очакванията от действителността или бъдещето се окажат несъстоятелни, човек се вглежда в миналото като източник на различни основания да съществува, да се чувства ценен, горд, да притежава себестойност.
Въпросът за миналото, както виждаме и от настоящата политическа и социална ситуация става много важен, тъй като тук и сега е нещо, което е ясно. Виждаме го, живеем го, но нямаме силата да надскочим моделите си.
А миналото, понеже стои далеч от нас, подлежи на различни интерпретации, различни идеи за това кой е имал основание спрямо някакъв наратив, спрямо някаква история.
В романа се срещат познати политически формулировки. Защо обещанието за бъдеще толкова често върви ръка за ръка с бляна по миналото?
Неслучайно всички национални идеологии се основават на миналото и най-сериозните националистически проекции винаги отиват възможно най-назад, опитвайки се да хвърлят светлина там, където все още дори не съществува идеята за нация.
Тази концепция, прехвърлена на индивидуално ниво, за съжаление, създава култура на омразата, на неприемането. Много рядко ми се случва в България да виждам примери как свеждаме индивидуалното си минало в картината на по-мащабното, по-общо човешко, цивилизационно, европейско съществуване, а все повече разсъждаваме в кланова потребност: моят дом, моят род, а и от там - моят народ. Какво е направил, какво му се е случило и заслужава ли той своята съдба.
За разлика от патриотизма, национализмът е идеология, която проповядва и възпитава във високомерие спрямо останалите общности и, за съжаление, вместо към конкуренция и партньорство зове към унищожение.
Когато това бъде сведено на лично индивидуално ниво, то често пъти няма практически израз, защото национализмът съществува в някаква форма на ритуалност на идеологията. Хората, когато се срещат, обикновено си взаимодействат натурално: дали са благоразположени, дали могат да установят контакт.
Докато тази фаза и тази различност се намесват едва когато се обозначаваме, когато знаем кой какъв е. Поради това миналото се превръща едновременно в идеологически обект, а и в обект на свободна интерпретация, от което се възползва и хибридната война.
Най-притеснителното е, че национализмите твърдят, че има едно стабилно минало, неизменно минало, а не че то е продукт на човешка идеологическа конструкция.
Според теб проекция на това ли наблюдаваме в момента в контекста на войната в Украйна?
Мисля, че по-скоро наблюдаваме категоричен опит за исторически ревизионизъм, а може би и за историческа регресия. Докъде би стигнало това, все още не знам. Със сигурност може да се каже, че това е антихуманна агресия, категорично пренебрегване на дипломацията. За жалост много хора страдат от това.
Разбира се, войната ни прави гневни и безсилни, защото можем да направим твърде малко. Какво сме пред крилатите ракети? Но никак не съм съгласен, че това е най-голямата война след Втората световна война. С това въобще не искам да омаловажавам настоящата трагедия, жертвите и смъртта. Искам да кажа, че новинарското невежество иска да ни вмени нещо, което все още не е факт. Поне към момента.
Разпадането на Югославия имаше също много тежки последици, много жертви, а сега малцина дори отбелязват, че Сараево е най-дълго обсадения град в съвременната история. И още нещо - риториката, която идва от руска страна, изключително много напомня на тази, която употребяваше Слободан Милошевич.
Склонността да забравяме някои трагедии не прави днешните по-маловажни, но повторението е ужасяващо.
От една страна, сякаш наистина става дума за преразпределение на позиции и би било наистина много страшно, ако агресорът вижда тази война като идентичностна война. Това означава, че тя ще продължи да се води и след фактическия ѝ край. От друга страна, жалко е, че всичко това се превръща в телевизионен театър.
Ние сме чувствителни до един момент. Войната бързо се нормализира като реалност и за това положение са виновни медиите и тяхната експозиция. Жертвите се превръщат само в числа, когато ни ги съобщават всекидневно. Почти идентична е ситуацията с пандемията и нейните жертви.
Това, което наблюдаваме на екрана, започва да прилича на постановка, а реалното измерение на трагедията, на унищожените човешки животи остава достъпно само за тези, които я преживяват. Ние свикваме с картинката, цинично е, но е факт. Вълната от солидарност е нещо добро, безспорно, но свят без война би бил по-добър. Надявам се на свят без война. Това е единственото, което ми остава.
Нашето общество в своята разкъсаност не напомня ли на украинското?
Нашето общество в исторически план има своите радикални моменти, но те са доста по-кротки от това, което може да се види наоколо. Ние нямаме чак такъв радикализъм в историята си.
Дори да вземем Войнишкото въстание или Септемврийското въстание като ясно категорични моменти на разделение, ние продължаваме да седим в положение, в което сме съгласни някой друг да определи нашата гледна точка. Склонни сме да оставим нещата в ръцете на някой друг. Даже страстно го желаем понякога.
Пълна независимост не съществува никъде, човек винаги е зависим спрямо нещо и спрямо някого. Проблемът е, че не би трябвало да има илюзии за нея. Независимостта е въпрос на конфигурация на силите и в този смисъл по-скоро не трябва да имаме илюзии за това кои сме и какво бихме могли да направим.
В България някой постоянно говори как ще се сменя някаква система, като рядко формулира какво точно по същество ще се промени. В тази неяснота да обвиняваме първо системата, а след това себе си, е по-скоро произходът на заблудите ни кои сме и защо сме такива.
Трайното усещане за провал и неуспех при различни системи означава, че в това колективно живеене трябва да обърнем малко повече внимание на личните, на индивидуалните погледи, това може да даде алтернативи на тази кланова ригидност. Нещата седят на доста примитивно ниво.
Героинята в "Превъртане" се опитва да превърти времето назад. Може ли този опит за връщане към миналото да ражда бъдеще?
Разбира се, зависи какви са изходните позиции. Зависи от това какви са мотивите за това. Ако имаме користни мотиви, които почиват в чистото зло, това определено не е възможно, не е желателно.
Чистото зло?
Чистото зло е свързано с това да унищожим тези, които не са съгласни с нас. Това впрочем в настоящия исторически момент не е идеологически обект само от едната страна, това е двоен процес. Аз дори не бих казал, че хибридната война се концентрира само от един източник.
Мисля, че има многополюсен хибриден фронт в момента, доминиран от крайнодясното. Мисля, че има структурен парадокс защо точно следвоенните ценности от края на Втората световна война се превръщат в територия на сблъсък.
Ако героинята ти Мария (Кристина) трябваше да заеме позиция в сегашната ситуация, как би звучала тя?
Първосигналният ми отговор е, че тя би заела позицията на агресора. Жертвите симпатизират на насилниците, защото въображаемо искат да разменят местата си с тях. После си дадох сметка, че тя би могла да съчувства и на жертвите, тъй като самата тя развива синдром на самовиктимизацията, който ѝ дава много силни основания да съществува.
В крайна сметка обаче, като погледнем от страна на възможните позиции, всъщност и двете съдържат изходните точки на жертвите. Което е проблематично.
Кога потисканите могат да станат закрилници? Това е и въпрос, който се задава в "Превъртане".
Това всъщност не е само цитат от романа, а е парафраза на някои от твърденията на героя в романа на Беким Сейранович "Твой син Хъкълбери Фин". В "Превъртане" на няколко пъти се споменава за един босненски писател - става дума за него.
Според мен е невъзможно жертвите да станат закрилници, най-вече в контекста на романа, поради самия факт, че жертвите никога не могат да бъдат компенсирани за травмите, болките и загубите. Теоретичното говорене за прошка, за помирение и т.н. е нещо хубаво, но това изисква огромна вътрешна сила, усилия на индивидуално, лично ниво, за да се превърне в реалност.
Както виждаме това в романа не се случва. Не се превръща в човешки проблем, който може да бъде преодолян. Кои са угнетените и кои са потиснатите вътре? Дори на мен ми е трудно да отговоря. Между другото романът сякаш успява да улови тази морална мъгла, която е може би най-страшното.
Другият голям въпрос в книгата е свързан с остаряването и отношението към възрастта. По какъв начин този проблем се проектира в поведението на обществото?
По-скоро на мен ми се струва, че ние тук нямаме идеята за социалното израстване. В чисто битов план в нашето общество се наблюдава един дълъг процес, в който всички са деца и лесно може да им се прощава, внезапно вземат решения, които ги правят възрастни, и след това рязко се превръщат в старци.
Това, че човек трябва да израсне като личност, да се изгради и да трае дълго, това, че човек е ценен не във възпламенявания или проблясъци, а в дълъг процес на събиране на себе си, изграждането на себе си и траенето във времето, не съществува като разбиране.
Проблематизирах го от тази гледна точка в романа - в крайна сметка е много важно всъщност общество, което цени личностите, да ги цени именно в качеството им да бъдат интегрални, да бъдат цялостни.
Тук много често ценим, дори класираме много нависоко хора, които са конюнктурни, които са нечии проксита, ако мога да се изразя образно. Даже конюнктурата се е превърнала в нещо, което определя цялото.
Това е много жалко. Защото какво означават личностите, след като масово хората се оказват като ветропоказатели само на користния си интерес. Този въпрос - колко траеш, е най-важният за остаряването. Колко траеш, преди да изгубиш връзка с действителността, колко я съхраняваш, защото знаем, че връзката с действителността също е субективна проекция, няма обективен начин, по който да я измерваме.
В "Превъртане" се използва идеята за кръговите популации от биологията като метафора за преминаването на миналото в бъдещите поколения. По какъв начин може да се осмисли и изчисти травмата от миналото?
Кръговите популации живеят в сходен ареал, но когато се разделят за определен отрязък от време, на практика вече са различни видове, които не могат да формират поколение. Аз заимствах тази идея в романа, за да потърся начин, по който може да се обясни тази абстракция, която наричаме общество.
Идеята ми е, че съществуват групи от хора, които имат общи спомени, общи преживявания, имат колективна памет, но тя често пъти остава затворена в тези генерации. Това не е точно проблем на поколенията, а проблем на това как се формира общ разказ. Затова ми се струва, че травмите от миналото са опит да израснем.
Това обаче е добро пожелание. От друга страна, наблюдавайки спекулативния тренд, че всяка травма задължително води до израстване, на мен започва да ми се струва, че има мит, за връзката между травмите и израстването. Ако пожеланието не се превърне в действие, ние оставаме в тази митология, която се родее със селфмейд и селфхелп мантрите.
Идеята, че на човек му принадлежат някакви рани и болки, е по-скоро вредна. За тази цел трябва да бъде обърната цялата обществена парадигма и тя да не е вгледана в миналото. В крайна сметка няма особен смисъл човек да се вглежда в миналото, ако няма какво да научи за себе си днес.
Ако се вглежда в миналото, само за да консумира някакви болки и да ги преживява отново и отново, това безспорно е токсично, даже дегенеративно.
При нас този цикъл е изцяло дегенеративен - ние непрестанно твърдим, че нещо ни е отнето и че ни е отнето по зъл начин. По злокобен начин. Това е основната отрова на тази токсична среда. Ние не можем да формираме наратив за бъдещето, нямаме идея какво искаме да бъдем. Това е най-голямата трагедия.
Как би могъл да се изгради наратив за бъдещето?
Това е едно проклятие на националните държави - виждаме, че от Френската революция насам всички народи в Европа робуват на миналото. Един забавен афоризъм: "Какво е традиция? Традицията е репресия на мъртви хора върху нас.".
По някакъв начин звучи забавно и човек се замисля наистина, ако не се занимаваме да научим от миналото нещо полезно за сегашното, то се превръща в сляпо воюване с някакви представи за миналото. Така че не знам. Вероятно е въпрос на време да се консолидира такава идея.
И в "Малкият бог на земетръса", и в "Превъртане" има по един герой (мъж), който изглежда като страничен наблюдател на това, което му се случва, подчинява се на ситуацията и я коментира, без да ѝ влияе. С какво те привлича този образ?
Привлича ме поради няколко причини. Първо, едновременно е мъжка гледна точка, но е нетипична мъжка гледна точка, която представя мъжки персонажи, разлагани от собствената си нерешителност, нелепи в несъстоятелността на решенията си, травмирани от собствените си разбирания, че трябва да се държат като мъже.
За мен това е много любопитно и интересно, тъй като мъжката гледна точка в литературата винаги е била доминираща. По някакъв начин се опитвам да разруша подобни позиции, без да предприемам радикализъм, но да дискредитирам идеята, че в света съществуват чисти полови ситуации, в които мъжът е свръхрешителен.
Това, за съжаление, води само и единствено до много дълбоко клиширани и стереотипни позиции. Това го виждаме и в нашето общество. Има силно разпространени патриархални шаблони.
И в двата романа изскача друга тема, характерна за нашето общество -астрологията и алтернативната медицина, но и магьосничеството и гадателството. Каква е тяхната роля?
Интересувам се много от съвременните митологии; и то най-вече от начина, по който живеят на битово и психологическо ниво. Как хората дават глас на ирационалното по съвършено повърхностен начин.
Не твърдя, че ирационалното или мистичното нямат място, въпросът е, че те се приемат със стойността на шаманизъм, а от друга страна не се подлагат на никаква логическа обработка и заживяват като културни мемове. И митът представлява културен мем. Аз, като автор, критикувам тези модели, защото за мен са лишени от истинско познание и в този смисъл са токсични.
Всяко мистично, а и религиозно вярване отговаря на определена психологическа нагласа, на определена потребност.
Ние ставаме вярващи или религиозни и се индоктринираме в дадени вярвания, които отговарят на нашите необходимости. В този начин на употреба всъщност могат да бъдат интерпретирани като вид черни лебеди, които преобръщат нещата.
