Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Портокалова кожа" и стереотипите като норма

Режисьорът Петър Денчев разказва за новата си постановка в театър "Възраждане"
Режисьорът Петър Денчев разказва за новата си постановка в театър "Възраждане"

Направете си следния експеримент. Напишете в Google "портокалова кожа" и разгледайте резултатите. Ще се изправите пред милион и половина предписания как да се справите с целулита от сайтове, които гарантират, че разбират всичко за жената и обещават красота и вечна младост.

Именно затова и "портокаловата кожа" лесно се превръща в метафора за стереотипа, за поставянето на жената в определена обществена рамка, в която патриархалното с лекота я вписва.

"Портокалова кожа" е пиесата на сръбската драматуржка Мая Пелевич, която режисьорът Петър Денчев поставя на сцената на театър "Възраждане" през този сезон.

Носител на специална награда от Фондация "Стоян Камбарев" и Столична община през 2019 година, той избира да постави именно този текст, с който да се вгледа в това докъде сме стигнали в неолибералния свят, в разомагьосването на йерархиите и издигането на консуматрството в единствения път към себеутвърждаване.

Оказва се, че актуалната обстановка по света - пандемията и припомнянето на преходността на съществуването - само засилват внушенията на представлението.

Пиесата има нестандартна конструкция - подредена като съдържание на женско списание, изпълнено с предписания за перфектната външност и перфектната връзка.

Петър Денчев превръща текста в своеобразно "сайбърпънк кабаре", за да изостри възприятията и да създаде у зрителя усещането, че това, което се случва на сцената, не се случва тук и сега. Същевременно го фокусира върху теми и проблеми, с които се сблъскваме ежедневно.

С Петър Денчев се срещаме малко преди премиерата на пиесата на 19 септември и както другите ни разговори, и този отскача от темата за конкретното в пиесата, за да се насочи към проблемите в обществото, с които се сблъскваме всеки ден, но предпочитаме да оставим в полето на абстрактното.

Кога за първи път се срещна с текста на "Портокалова кожа"?

Преди 10 години.

А защо реши да го поставиш сега, покрай наградата от Фондация "Стоян Камбарев"?

Исках да го поставя много по-рано. Аз имах и други планове, но в крайна сметка реших, че този текст трябва да бъде поставен. Първо, начинът, по който е структуриран, е много интересен, защото не прилича на драматургия. За мен това беше предизвикателство.

Второ, според мен в българския театър има пожелателна социалност, а не реална. Тя е абстрактно екзистенциална или концептуално абстрактна. На мен това ми се стори много голяма провокация.

Пиесата говори като с цитати, хванати от въздуха, хванати от списания, от телевизионни предавания, от списъци за уелнес и т.н. - интересно е това да се направи на театър.

Репетициите са започнали преди началото на извънредното положение, а постановката ще бъде на сцена сега. Този период даде ли ти някаква нова перспектива към текста?

По-скоро само задълбочи моите очаквания и наблюдения. Малко или много тази ситуация, която е радикално нова, изостри тези проблеми - ние живеем в обществена структура, която не отговаря на реалностите. Живеем във взаимоотношения, които не отговарят на проблемите на деня, живеем с нагласи и понятия от края на миналия век, а минаха вече 20 години. Това ме фокусира още повече върху тези теми.

Пандемията ни накара да преосмислим приоритетите си, преобърна представите ни. По какъв начин това си кореспондира с темите в пиесата?

Случват се войни и бедствия, случват се нещастия, какво да се прави. Ние сме в контрол на твърде малко от нашия живот. Това също е свързано с темата на пиесата - философията на неолибералния капитализъм казва, че с поддържането на определени ежедневни действия, ти можеш да съхраниш своето тяло здраво и живо, което не е така.

Ако всяка сутрин ходиш на джогинг и спазваш всякакви уелнес правила, това не означава, че ще бъдеш жив и здрав, колкото ти се иска или колкото се надяваш, а че има и други обстоятелства.

Второ, всички тези осреднени стереотипни ритуали на това как трябва да работят хората, как трябва да се забавляват, как трябва да почиват, как трябва да оползотворяват свободното си време и че това води до щастие или до пълноценно съществуване - те рухнаха, защото са вид концепция, която обслужва определени обществени взаимоотношения.

Пиесата е написана във времето на женските списания. Сега на мода са инфлуенсърите, които директно те "облъчват" през екрана. Продължава ли да е същото отношение към жената, или тази промяна на канала на комуникация носи промяна?

На мен ми се струва, че се задълбочава тази плоскост на създаването на фалшива идентичност през рецепти и ситуации, които сякаш биха дали магически отговор на някакви търсения - женски, мъжки и изобщо - човешки.

Единствената разлика е в това, че в списанията имаше някакъв вид дистанция, а сега с дигитализирането на нашия живот тази дистанция съвсем е скъсена, даже може би я няма. Ето защо на места се наложи и да се подчертае още повече остротата на текста. Това е много голямо предизвикателство, понеже всъщност това е постистинна ситуация. Нещата работят на принципа "Щом аз вярвам в нещо, то е така".

Това разрушава всякакви възможни традиционни връзки между хората, при които се споделят определени изживявания като приятелство, разговор, съпричастност. Дори така популярната емпатия. Те се превръщат в социален код или език на общуване, но в действителност отсъстват.

Както е в диалога между героините в пиесата - едната споделя проблем, а другите ѝ дават версии на решения, но без усещането за съпричастност.

Те на практика са в конкуренция. Тези малки ситуации са много интересни, защото в тях  са хванати трансформациите на патриархалното през женската социална роля. Когато отсъства мъжката фигура, тя се замества от друга женска фигура, която трябва да унищожи по-слабата женска фигура.

Това съюзяване в женските групи на приятелки срещу друга, тяхната прикрита конкуренция зад странни съвети и поведение - всичко това на практика е една остро патриархална ситуация. Според мен пиесата показва тези неща в дестилиран вид, но те съществуват много категорично и в социалната действителност.

Тези теми ли те впечатлиха в текста, за да избереш го поставиш?

Да, най-вече, защото нашето общество е свръхконсервативно на много битово ниво. В него има една илюзорна проекция на колективното цяло - че е способно на промени, но то всъщност винаги върви в историческа неизбежност, т.е. промяната настъпва едва когато стане неизбежна. Когато някаква колизия заплашва общото живеене, когато обстоятелствата се изострят докрай, едва тогава настъпва промяна и тя никога не настъпва вътре от ядрото на обществото, тя винаги е като привнесена промяна.

С това ме впечатли самата тема доколко ние сме първоизточник на собствения си живот сега, доколко всъщност сме продукт на вече съществуващи медийни наративи, медийни проекции, обществени илюзии, слухове. Оказва се, че много повече това ни определя, отколкото някакво същностно знание. Това по малко дистопичен начин е показано в текста на пиесата, а пиесата довършва по някакъв начин тази обречена картина, на този лабиринт, от който няма изход.

В пиесата един от проблемите на героинята е, че това, което се случва, не ѝ харесва, но не прави нищо, за да го промени. Силно застъпен е въпросът "Какво ще кажат хората". Това ли е в основата на действията ѝ?

Тя всъщност се опитва да се оттласне от някаква идентичност, която не е съвсем изяснена (и това е нормално - хората живеят живота си, не мислят за своята идентичност, те влизат просто от код в код, от ситуация в ситуация), но наборът от инструменти, които ѝ предлага действителността, не функционира за нея.

Първо, тя върви с погрешни очаквания, върви с глупави намерения и в крайна сметка това оттласване е парализирано от социалната действителност, понеже социалното се оказва предусловено - че жените трябва да се състезават едни с други за мъжкото внимание, че те трябва да са в конкуренция, че тази конкуренция има своята икономическа цена, своите финансови измерения.

Това на практика е една категорично патриархална ситуация, изведена в нашите реалности и бит.

Какво е значението на мъжката фигура в пиесата?

Тази фигура на практика е постоянна проекция на женското -има желан мъжки образ, който после се оказва друг, който пък има свои вътрешни обрати. Тази мъжка фигура до голяма степен така, както е написана, е фантазна реалност. Никой не я вижда с нейните реални измерения. Постоянно се преобръща, постоянно носи изненади.

Полът имаше ли значение при поставянето на пиесата, която е фокусирана върху жената? Това, че си мъж по-скоро улесни или затрудни работата ти?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Може да си мисля, че ми е било лесно или че го разбирам, но може да дойде някой зрител и да каже, че това е строго субективна гледна точка. Струва ми се, че успях да се отчуждя по някакъв начин. От друга страна личният ми опит на попадане в сходни ситуации ми беше много полезен.

"Toлкова се обичам, че няма нужда друг да ме обича", казва героинята в пиесата, а после отрича твърдението. Възможно ли е това твърдение да не бъде лъжа?

О, не знам, понеже няма строго разграничение кое е илюзия, кое е реалност в този текст. И в постановката е така - зрителят е оставен да върви именно през тези илюзорни проекции.

Сценографията на Петър Митев изглежда доста футуристична. Това по какъв начин допринася за разбирането на пиесата?

Самият постановъчен подход жанрово е много разнообразен, но бихме могли да го наречем "сайбърпънк кабаре". Има определена дистанция спрямо зрителя, сякаш това, което се случва, е проекция във време, което не е тук и сега, не е реализъм, и това изостря възприятието. Това са и подходи за обединяване на женския образ - вкарването му в някаква стереотипност.

Жената ли по-лесно бива вкарвана в стереотип или обществените роли изцяло?

Поне в България ние днес живеем в изцяло стереотипизирана ситуация. Възможността за познание извън стереотипа е много ограничена. Ние самите имаме стереотипни представи за себе си - от националното през локалните градски общности, до приятелските кръгове.

В стереотипите няма нищо лошо, защото те ни помагат да се ориентираме в света - кой върви наляво, надясно, какъв е, с кого трябва да внимаваме, с кого - не. Стереотипът изчерпва всичко и се превръща в социална роля, даже се поддържа ревностно да не бъде разрушен. Когато обаче той се превърне в съдържание на живота, това свежда нещата до някакъв много особен театър на общественото, на ролите, в които ние реално не споделяме никаква идентичност, нищо не ни свързва, освен някакви социални маркери: дали ходим на едно и също място, дали пазаруваме от едно и също място, дали караме една и съща кола.

Дори нашите интереси започват да се стереотипизират. Не можем да задълбочим собствения си интерес в другия, така че да видим човека зад стереотипа.

Стереотипът е нещо нормално, не е нормално, когато зад стереотипа не стои човек. Това е силно повлияно от дигитализацията на живеенето, понеже всеки създава свой аватар, който поддържа такава идентичност.

Както казва един мой близък приятел, който ще си позволя да цитирам - човек се ражда дигитално, но в реалността е мъртъв. В действителността не съществува. Това е доста страшно като проекция, защото това изчерпване на възможността да видиш човека, означава, че в крайна сметка това е едно твърде удобно живеене, в което няма опасност. Това е игра на сигурност.

Във всяко общуване има доза риск - да обидиш другия, да бъдеш криво разбран, да бъдеш обвинен. Има много опасности в искреността и откровеността, които стереотипът абсолютно елиминира, защото това вече не е необходимо - ти си се ориентирал, че този е такъв и такъв и оттам нататък не е нужно да изпитваш любопитство към него. 

Това, че авторката на пиесата Мая Пелевич е от Сърбия - съседна страна, прави ли разбирането за проблемите, поставени в пиесата, по-близко до нас, или темите вътре са обшочовешки?

Според мен тези трендове - поне в Европа - могат да се видят навсякъде. Това, че Мая Пелевич е от съседна страна, дава перспектива на това колко неадекватни са нашите общества на промените и предизвикателствата, които те поставят. Нито светът може да спре, нито живеенето. Заедно с това някак си имаме нещастието обществените ни проблеми да са понякога сходни, понякога - не.

В Сърбия и в бившите югославски страни в литературата и в изкуството има силно социални гласове, силно критични, които не се свенят да говорят за нещата. При нас съобразяването с реалностите е много силно и някак си не е готино да вървиш срещу общото течение при нас. Това някак си не се приема за добре. Някак си не е cool да имаш позиция.

Притеснява ли те заради пандемията дали в салона ще има публика?

Не знам. Не мисля за това. Според мен такива притеснения не са съществени. В крайна сметка трябва да има толкова публика, колкото ще има. Когато се случва нещо такова (като пандемията, бел. ред.), е ясно, че няма как нещата да останат същите и непроменени и човек не трябва да се втелява в такива неща. За мен това е пак един такъв вопъл към миналото.

Тази ситуация много рязко показа колко не можем да се адаптираме към новото. Как имаме илюзията, че ние контролираме нашето физическо съществуване и колко забравяме, че сме внезапно смъртни, случайно смъртни. Преди Втората световна война не е било изненада един физиологично здрав човек да умре внезапно от вирусна инфекция, а ние дотолкова сме свикнали с науката и медицината, че в крайна сметка забравяме основни параметри на собственото си съществуване. Това също е може би част от тези проблеми - как мислим себе си в цялото.

Представлението "Портокалова кожа" можете да гледате на 20 септември, 9 октомври, 10 октомври и 30 октомври в театър "Възраждане" от 19.00 ч.

В постановката участват Виттория Николова, Боян Младенов, Йордан Ръсин, Лили Шомова, Надя Керанова.

Превод: Русанка Ляпова Сценична редакция и постановка: Петър Денчев Сценография и костюми: Петър Митев Музика: Христо Намлиев Хореография: Надежда Дичева

Най-четените