Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Писмото, с което Толкин вдъхнови Тери Пратчет да бъде по-различен писател

Личният асистент на Пратчет - Роб Уилкинс разказва историята на човека зад писателя в "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия" Снимка: Getty Images
Личният асистент на Пратчет - Роб Уилкинс разказва историята на човека зад писателя в "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия"

За целия си живот гениалният сър Тери Пратчет успява да разкаже изключително много истории - за вещиците, за професорите от Невидимия университет, за Анкх-Морпоркската градска стража, за Смърт и за много други.

Тази история, до която все пак не съумява да стигне, е неговата собствена.

Tози пропуск поправя един от най-близките хора на британския писател - неговият личен асистент Роб Уилкинс, който създава жив портрет на човека зад твореца.

Каква е тайната на увлечението на Пратчет по нестандартните шапки? Какво пише в дневниците му? И как се опазват костенурки в дом с камина? Какво би казал учителят на Пратчет от началното училище, ако знаеше, че по-късно ученикът му ще получи професорско звание и множество докторски титли? Какъв човек е писателят, който е променил представата за съвременно фентъзи?

Уилкинс отговаря на тези и на още много въпроси в първата одобрената от семейството на писателя биография "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия", която вече се появява и на български език от изд. "Сиела".

Eдна биография, разказана с много обич, тази книга е посветена на живота на момче, превърнало се в рицар само благодарение на въображението си. И създател на Свят, в който отговорите на всички неща понякога се крият зад най-абсурдните ситуации.

По-долу можете да прочетете откъс от "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия":

Снимка: изд "Сиела"

Ако "Шумът на върбите" е един от моментите, когато във филма за живота на Тери се чува звън на арфа, "Властелинът на пръстените" е друг такъв момент - в който арфата може би се чува още по-силно. Това е неговото въведение в жанра "фентъзи" - а оттам и първият повод да спре и да се замисли дали в това название изобщо има някакъв смисъл, или поне такъв смисъл, какъвто хората явно намират в него. (Нима литературата по определение не е до известна степен "фантазия"? Тери ще прекара голяма част от зрелия си живот затънал до кръста в този дебат.)

И това е първото му потапяне в света на феновете на тийнейджърска възраст, който в крайна сметка ще надрасне, докато в характера му не останат само най-дълбоките, упорити следи от него. Разбира се, Тери далеч не е единственият човек, който е прекарал известна част от младежките си години с убеждението, че "Властелинът на пръстените" се числи сред най-великите постижения на човечеството.

Но за Тери, в неговото уникално привилегировано положение на черноработник в библиотеката в Бийкънсфийлд, смисълът на това убеждение не се изчерпва със самата книга, а обхваща и онова, до което се простира книгата отвъд самата себе си, като го изпраща в нови и дотогава непознати региони от библиотеката: разделите за митология и древна история, лавиците с исторически и археологически книги... Като земетресение, което отваря пукнатини по земната повърхност в многобройни различни посоки.

Шест години по-късно Тери пише писмо на Толкин по повод на неговата новела Smith of Wootton Major ("Ковачът от Голямо Омайно"), в която се разказва за сина на един ковач, попаднал във вълшебна страна. Книгата е публикувана на 9 ноември 1967 година и Тери се сдобива доста бързо с нея: писмото му до автора е с дата 22 ноември. От своя страна, Толкин доста бързо прочита писмото от Тери: отговорът му е с дата 24 ноември, следователно едва ли не е получен с обратната поща.

Тери е на деветнайсет години, когато изпраща това писмо от улица "Апър Райдинг", и не споменава в него, че е журналист (вече почти от две години, в редакцията на Bucks Free Press), нито за това, че е начинаещ писател, който вече е публикувал първия си разказ и е завършил ръкописа на роман за деца. Когато изпраща писмото, Тери не търси нищо в замяна, а го прави само като почитател, който изразява благодарността си.

Уважаеми професор Толкин,

Пиша Ви това писмо само от благодарност. Току-що прочетох "Ковачът от Голямо Омайно". Честно казано, когато си поръчах книгата, очаквах забавна приказка, подобна на "Червенокосият Джайлс"[1] - а вместо това я прочетох и препрочетох с благоговение.

Не знам точно какво в нея ме накара да напиша това писмо. Беше нещо, което не открих във "Властелинът на пръстените", освен в минимална степен - това усещане за разпознаване. В "Ковачът" казвате нещо, което се надявам да съм схванал както трябва, и то ми донесе усещане за нещо познато. Докато четях, ме завладя необичайно усещане за тъга. Не мога да обясня по-ясно чувствата си. Беше все едно съм чул музика от много отдавна, но с тази разлика, че беше повече подобно на поезия, по определението на Грейвс[2]. Благодаря Ви много за това, че сте написали тази книга.

Сега очаквам "Силмарилион"[3].

Искрено Ваш,

Терънс Пратчет

Отговорът на Толкин е лаконичен - може би дори прекалено, - но в рамките на четири кратки изречения той отбелязва, че това е първото писмо от почитател, което е получавал за "Ковачът от Голямо Омайно", и завършва със следното:

"Явно чувствата, породени у Вас от тази история, не отстъпват по сила на моите. Едва ли мога да кажа нещо повече от това".

Да не се питаме дали Толкин всъщност не е можел да каже и нещо повече от това въпреки твърдението си в противоположния смисъл. Всъщност няма значение. Много по-важно е самото съществуване на тази кореспонденция, към което се добавя и бързината ѝ - за да позволи (вярната или погрешна) представа за Толкин не като за някаква възвишена, далечна личност, а като за достъпен смъртен с пишеща машина, който отговаря директно на читателите си. Тази представа се запечатва дълбоко в съзнанието на Тери.

И отново всичко води обратно към библиотеката в Бийкънсфийлд и онези томове, вързани с връв. Това, че един "немирник и фантазьор" (отново по думите на Тери), който е открил нови възможности за себе си в една библиотека, след това е станал автор на книги, които на свой ред са се озовали в библиотеките, където да могат да ги открият други немирници и фантазьори, търсещи нови възможности за себе си... Готов съм да твърдя, че кръговратът на този процес носеше на Тери по-трайно и по-дълбоко удовлетворение от всички други резултати от професионалния му успех.

"Трудно ми е да си представя писател, който първо не е бил читател", написа веднъж Тери. И едва ли не го виждам, на единайсет години (почти на дванайсет), седнал на пода в отдела за детска литература, навел глава над книгата, отворена в скута му. На пода до него има още няколко книги, а пред него вече се разкрива един нов път. Или както най-добре от всички го каза Риана в своята реч по случай откриването на паметната плоча: "Татко е роден в Бийкънсфийлд, но писателят Тери Пратчет е роден в тази библиотека".

[1] Хумористична новела в средновековен стил на Толкин, публикувана през 1937 г., в която един незабележителен земеделец неволно се превръща в местен герой, като отблъсква с пушката си набезите на един недовиждащ великан, а след това му се налага да се справи с един по-реално застрашителен дракон.

[2] Робърт Грейвс (1895 - 1985) е известен най-вече с военния си мемоар Goodbye to All That ("Сбогом на всичко това") и литературната биография на римския император "Аз, Клавдий", но освен това е автор на многобройни стихосбирки, с които Тери явно е бил запознат.

[3] Ще му се наложи да почака доста. Сборникът от предания, озаглавен "Силмарилион", по който Толкин започва работа още през 1917 г., в крайна сметка е съставен от сина му Кристофър и публикуван посмъртно през 1977 г., четири години след смъртта на автора.

---
Присъединете се към групатa Webcafe.bg във Facebook за свежи истории през целия ден:

   

Най-четените