Снощи националният ни отбор оформи серия от три поредни официални мача без загуба. „Трикольорите" ни не са правили такава поредица от три и половина години насам, когато, отново в квалификационен цикъл за световно първенство, не губим четири поредни срещи. Лошото е, че сега отново ще започнат оди и дитирамби, които ще замъглят трезвата преценка къде точно се намира българския футбол в момента.
А той продължава да бъде на дъното. Силните мачове срещу големи съперници, вкараните голове, увеличаващата се публика след всеки успешен мач, приведеният в нормален вид „Васил Левски" и лъскавите интервюта след срещите, само замазват усещането, че нещо продължава да не е както трябва и нищо скоро няма да бъде наред. Злободневни постижения като равенствата с Дания и Италия, класирането на Левски в групите на ШЛ или ремонтираният стадион на Литекс ще продължават да запълват ежедневието ни и ще потушават гледките, на които постоянно сме свидетели. Тези постижения всъщност са нещо като следобедна закуска за чуждестранните отбори - не говорим за тимовете от Англия и Испания, а за такива от ранга на БАТЕ и Марибор, например. Само у нас все още си играем на фунийки и се залъгваме с трохи.
Нуждаем се е от някаква необходима екзотика, с която да се разтоварим и да посрещнем следващия ден, следващата седмица. Нещо като филмите по телевизията. И после ще се чудим защо не излизат нов Бербатов, нов Стоичков, защо виждаме Вияш-Боаш на малкия екран, а същевременно е толкова далече...
Преди месец се озовах в съблекалнята на един столичен футболен клуб. Предстоеше тренировка на 12-годишните. Внезапно върху раницата на едно момченце се отрони голямо парче мазилка. „Леле, срутих стената...", почти се разплака то, а аз го успокоих, че тя всъщност сама е изгнила и паднала. Та такова е и дереджето на целия ни футбол...
