Еуфорията отминава, а лафове-клишета като "да си извадим поуките" и "да продължим напред" поне във волейбола не слушаме.
Там има мъже, които не сдържат сълзи и говорят нещата едно към едно.
На тях вероятно им тежи не по-малко, отколкото на нас, че все оставаме под върха, въпреки че очевидно качество не ни липсва.
За малко повече от половин век България има 24 полуфинала на големи първенства в мъжкия волейбол. 24.
Три на олимпиади, 5 на световни първенство, 9 на европейски, 5 за Световната лига и 2 в Световната купа.
Достигнали сме финал всичко на всичко три пъти (един олимпийски, един световен и един европейски). И трите - загубени.
Поколенията на Шопов, Тодор Симов и Пондалов (първото следвоенно), на Каров, Васил Симов и Златанов, както и на Кьосев, Тонев и Любо Ганев, все не стигаха до Еверест.
Това на Стоев, Константинов, Пушката и Ники Иванов - също. Казийски, Салпаров, Владо Николово... и те имаха класата да стъпят на върха. Но... винаги нещо не достига.
И тук идва определението the nearly team, което се върти из интернет. Отборът, на който все не му достига малко.
Статистиката е смразяваща. Сякаш сме прокълнати.
Да е липса на класа, не е. Да е характер - не се видя на игрището в събота да сме рухнали пред френската машина.
Какво е това, което все не намираме, за да ни издърпа зад финалната линия?
Не е приятно да видиш България с нейната традиция в този спорт да е с 0 спечелени трофея за всички тези години.
Световен шампион са били Чехословакия и ГДР, олимпийски - Япония, Холандия и Югославия, а европейски - Румъния и Испания.
При цялото ни уважение, страни, които не би трябвало да ни превъзхождат като традиции и кадрово през годините.
Този въпрос ще ни тежи до следващия голям шампионат. Бе изпуснат голям шанс да преобърнем историята и да преборим черната прокоба.
Надеждата винаги се преражда и отново се настанява удобно в душите ни, когато започнат мачовете на следващото първенство.
Но само с нея няма да стане.
Трябва ни ключ към най-важната врата в спорта - как се прави решителната крачка.
*The nearly team - "отборът, който все остава близо" в приблизителен превод от английски език.
Заглавието е взаимствано от facebook статут на Ивайло Цветков - Нойзи, а и няколко сайта за волейбол го използват за нашите в неделя сутринта след загубата от французите.
Моето мнение е, че трябва да сме благодарни /и аз съм/ за подарените ни минути чиста емоция. Говоренето "след " е безмислено е неприятно за широката публика, а анализите са единствено и само за специалистите.
Какво не им достига - нямат психиката на победител - това може да се види от изказването на френския капитан: „Бяхме поставени под страхотно напрежение в първите два гейма. Всички играчи от българския отбор играха добре, но мисля, че напрежението дойде най-вече от тази публика. След това просто се опитахме да играем по-добре. И в един момент след третия гейм видяхме по лицата на играчите от България, че сякаш започват да си мислят, че могат да изпуснат мача и да загубят. И опитахме да използваме това. Продължихме да натискаме и накрая постигнахме страхотна победа. Да падаш с 0:2 и да спечелиш в тази зала в София пред 13 000 зрители, това е нещо невероятно“, заяви за сайта на БФВолейбол капитанът на Франция Бенджамин Тинюти.
жалко наистина...а бяхме на 1 точка от финала...надявам се да не са продали мача...