Човек е хубаво да преценява когато губи, какво печели от това. Да извлича ползи, поуки и от пораженията.
Но когато губи, какво губи... е ситуация, в която грешките се натрупват и от тях няма позитиви.
Любо Пенев стъпи встрани от линията си да ни показва как със здрава ръка управлява националния и е фокусиран изцяло върху него. Одобрявахме политиката му, а и резултатите не бяха толкова лоши. Видимо имаше стягане на редиците.
Но поемането на Ботев, което сам ни убеди, не било за пари, бе ясен знак, че националния вече не е приоритет №1. Защото да водиш клубен тим с амбиции и ежедневен ангажимент няма как да се връзва с фокуса и стратегията на селекционер.
Уикендите ти са заети с мач и пълна концентрация върху клубния тим, а не с гледане и анализиране на двубои по Европа и у нас, където играят твоите национали.
Да не говорим, че никъде по света го няма, национален треньор да е и клубен - просто защото не е възможно да има пълна концентрация и в двете работни места.
"Тръгнах си от Ботев, защото пропадна най-амбициозният проект у нас", каза Любо след като парите в Пловдив секнаха и след по-малко от месец в клуба, Пенев си тръгна.
Добре де - най-амбициозният проект ли е по-важен или националния? А и нали Любо е боец и не се отказва лесно...?
Утре и тимът на България може да му се стори недостатъчно амбициозен. Със сигурност последният месец е автогол на Пенев поне във вратата на репутацията му.
