Доскоро в Европа имаше много по-малко държави и въпреки това България никога не изпадаше от златната футболна среда. Дори някои поколения ступваха големите сили за норматив.
Последната ни голяма победа датира от 2002 г. - 2:0 над Хърватия с голове на Димитър Бербатов и Стилиян Петров. Оттогава бихме Холандия и Португалия, ама в контроли. А неотдавна бяхме брашнения чувал на един турнир в Япония.
Докато БФС сглобява някаква абсурдна Първа професионална лига, Уелс записа победа още при първото си участие на европейско първенство.
Докато глутница чакали глозгат трупа на най-успешния ни клуб, Албания накара французите да треперят докрай.
Докато държавата отпуска милиони за лампи на стадиони, Исландия усмири Кристиано Роналдо. Страна с 300 000 жители - по-малко от Пловдив. Когато там строят стадиони, трябва да се съобразяват с гейзерите.
Докато ни мързи да уволним Ивайло Петев, унгарците се завърнаха на голямата сцена след 30-годишно изгнание. Направиха го със стил и биха съседна Австрия.
А какво да кажем за съдиите? Заради новия формат, приютил половината от страните-членки на УЕФА, ще се изиграят 51 мача. И дори най-лесните за ръководене няма да бъдат поверени на роден рефер. Защо ли?
Остана ни да се гордеем с двама румънци, които получават космически заплати в Лудогорец.
Ние ли спряхме, останалите ли избързаха?
Кратко и ясно. Аплодисменти.
След промените футболните клубове се преструктурираха в търговски дружества и последваха съдбата на всички останали производствени и търговски субекти - станаха собственост на бивши комсомолски секретари, доносници и мутри. Не знам дали има нужда нещо повече да се каже по този въпрос
Прането на пари отнема все повече управленски ресуси и не остава време да се мисли за Играта и чистата Емоция от футбола