Колко малко ни трябва, за да се зарадваме. Да видим искрата, която все повече липсва в родния спорт.
Волейболистите и драснаха клечката и стигнаха финал - първи за националите от 35 години, от олимпиадата в Москва. Да, става дума за Европейските игри в Баку, не за световно или европейско. Но успехът си е успех, а като за нас - направо е страхотно!
Полуфиналът с Полша ни върна вярата не заради резултата, били сме ги и преди. Не толкова и заради счупения карък на 11 полуфинала, оказали се непреодолимо препяствие за тия 35 години.
А заради характера на отбора, който далеч не е в най-добрия си състав като единици, след като е пълен с момчета, доскоро играли при младежите.
Велизар Чернокожев, Жани Желязков, Венци Рагин, Розалин Пенчев, Борислав Апостолов. Че то и ние в България не знаем много за тези момчета, какво остава за света. Но като ги гледаме как смело влизат в игра, когато им се налага...
Или като видяхме как отборът си обръсна масово главите, за да счупи каръка преди полуфинала, как се радваха на всяка точка и накрая щяха да се избият от радост на игрището... Ето за тези моменти е измислен спортът.
Колко много сме ги чакали с волейболистите, а и нерядко сме получавали такива емоции през годините. Но в последните две имахме усещането, че губим и този спорт - отпадане във втора група на Световната лига, провал на световното, скандали с отказването на Казийски и война между фенове, фактори в спорта и шефовете на федерацията...
Всичко се забравя, когато видиш мач като петъчния. И чакаш финал. Бил той и на Европейските игри, за някои - незначително засега състезание. Ако станем шампиони влизаме в историята - първи златен медалист на Европейските игри! Втори може и да няма, като не се знае дали надпреварата ще просъществува като такава.
Златен медал - звучи някак съвсем различно. До неделя именно за това ще мечтаем.
