В мемоарите си за Чернобил, малко преди да почине от лъчева болест, физикът Анатоли Дятлов пише: „Преди се боях от цената на истината, но сега само се питам: Каква е цената на лъжата?“
В момента феновете на ЦСКА осъзнават последствията от собствения си Чернобил – и разбират цената на лъжата, в която бяха принудени да вярват. Реалността ги засипа като радиоактивна пепел: хилядите, които повярваха на приказките, че Истината може да бъде подменена и всичко да продължи по старому, сега носят на гърба последствията си. Слава богу, те нямат физическо измерение и трагедията е просто морална. Но понякога не е ли тя по-страшната?
Какво значение може да има кой е треньор, кой е скаут, кой е кондиционен, който носи водата или кой кара автобуса, когато всичко на „Армията“ е фалшиво? Защото, когато през 2016 г. Ганчев премести Литекс в София, той не пренесе просто футболистите, рейса или обкръжението си, а премести философията му. И сега маските паднаха. В Борисовата градина обитава клуб, който няма нищо общо с историята, традициите, духа и повелите на онзи отбор. Смяната на регистрацията и на цвета на фланелките, дори пришиването на успехите и присламчването на ветераните няма как да подменят факта, че Литекс не е ЦСКА. И никога няма да бъде.
Защото ЦСКА винаги е бил преди всичко общност. Тя включва предимно обикновените фенове, но и интелектуалци, политици, военни, общественици, журналисти и пр. ЦСКА е половин България!
Дори във времена на най-тежка криза тази общност винаги е успявала да върне червения кораб в открито море – с критичното си мнение, изисквания и дори протестни действия. И точно това загуби ЦСКА с предаването си в ръцете на Ганчев – клубът вече не принадлежи на половин България, а на един бащица, който го управлява като своя фирма. И никой няма право да му казва как да я управлява. Затова и дясната му ръка – Стойчо Стоилов, си позволява да дерибейства, да заробва футболисти и да псува фенове и журналисти. И дори когато един от малкото мъже в „червената“ съблекалня Бодуров му казва истината в очите, се прави на ударен.
Защото знае, че този клуб не е на феновете, нито на „червената“ общност, нито на половин България. ЦСКА вече не е обществен актив, той е превърнат в личен проект, какъвто дълги години бе Литекс.
Разбира се, Ганчев се опита да замаскира този процес. Лъжата оцеля за кратко, но когато димната завеса се вдигна, лъсна Истината. И тя е, че на „Армията“ се е настанил неканен гост.
И каквото и да ви говорят, имайте предвид, че всичко е за пари. Ганчев имаше всички предпоставки и възможности да се превърне в Спасителя. Вместо това предпочете да го запомнят като Заличителя.
Когато през 2015 г. се появи в центъра на София и пое клуба, всички му повярваха. Не просто сектор „Г“, а цялата „червена“ общност. Онези 35 хиляди на финала срещу Монтана ясно произнесоха присъдата – ние сме зад този проект и сме готови да извървим трудния път до край. Стига да е честен и достоен. И тогава, вместо да грабне шанса, благодетелят взе на въоръжение Лъжата.
Започна да обещава, но си правеше каквото знае. Ако тогава бе извадил онези 8 милиона, които после толкова щедро отпусна за емблемата, ако бе съживил автентичния клуб, ако бе запазил феновете единни, ако не бе предпочел парите вместо идеята, червеният футболен Чернобил изобщо нямаше да се състои. Той обаче реши да тръгне по лесния път и катастрофата се случи.
Но Ганчев не е единственият виновник – виновни са всички, които някога са се идентифицирали с ЦСКА.
Хард-феновете не отстояха позицията си, че няма да позволят Подмяната и лесно се вързаха на голите обещания; широката маса се подлъга, че щом отборът е в червено и домакинства на „Армията“, значи всичко е точно; интелектуалците, ветераните и останалите го удариха на чест – ЦСКА трябвало на всяка цена да е в „А“ група, всичко останало ще е подарък на Статуквото и враговете. И с всичко това обслужиха интересите на Ганчев и му позволиха в кратки срокове да хвърли една боя и да се самопровъзгласи за собственик на най-големия български футболен клуб.
Дори отцепниците – онези, които уж решиха да тръгнат по „честен“ път, му удариха рамо: вместо да се борят за собствения си отбор, направиха друго ГМО, което също няма нищо общо с истинския клуб. Днес единственият смисъл от неговото съществуване е да поддържа разкола сред феновете. Но вече не останаха и такива наивници.
Можеше ли да е по-различно?
Ганчев разчиташе на експресни резултати у дома и шумни европейски успехи, които да бетонират Лъжата на „Армията“ за дълго. Оказа се, че няма ресурс за такива, или поне не го извади.
Проблемът бе, и че егото му се сблъска с това на друг личен проект, който излезе по-солиден от неговия. Вече тече четвъртата година, в която Ганчев се опитва да свали Лудогорец от върха, но вместо да преобърне тенденциите, диктатурата на Разград става все по-отчетлива. И съдбата на шампионската титла от сезон на сезон става все по-необратима. А иронията е, че точно при управлението на Ганчев на „Армията“ май ще падне най-великото домашно постижение в историята на ЦСКА – деветте поредни шампионски титли.
Но така е - също както при атомната авария, последствията ще се усещат поколения наред. Дори утре Ганчев да смени цялата си кохорта, новите ще са същите: те няма да работят за ЦСКА, а за собственика. А дори собственикът да реши да се раздели със собствеността си, трагедията вече е факт – а и Ганчев няма как да продаде нещо, което не е негово.
