Свикнахме уж да няма какво да му се гледа на българското първенство.
Футболът все по-слаб с всяка изминала година, головете малко, красиви изпълнения почти няма, и то как, на тези терени... Публиката дотолкова се е изпарила, че вече като видим 1000 души на мач, го обявяваме за футболен празник.
Но не може да се отрече, че силите са изравнени и ако не друго, поне засега първенството е оспорвано, непредсказуемо и в някаква степен даже вълнуващо.
А тези, които все още го гледат, не го правят само от мазохизъм.
Ето, в третия кръг видяхме истинско дерби между Лудогорец и Левски, особено през първото полувреме. Имаше не само емоция, но и качество, скорост, положения пред двете врати. Отборите играха смело, в един момент „сините" атакуваха с по 7-8 души, Лудогорец ги контраатакуваше светкавично. Вратарите спасиха по няколко чисти гола.
Ясно е, че Левски едва ли ще направи успешен сезон въпреки победата, а Лудогорец в момента мисли повече за Шампионската лига и това е нормално.
Но мачът си беше изживяване, от тези, които българският футбол още предлага, напук на всичко.
Такъв тип изживявания имаше и миналия сезон, най-малкото с рейда на ЦСКА за Купата на България, когато боевият тим с един страхотен млад треньор начело запази червения дух в ситуация на напълно неясно бъдеще.
Видно е, че и този сезон интригата в българския футбол оцеля, даже след всички изцепки на БФС с абсурдния нов регламент, с домакинстването на отборите в далечни градове, с вкарването в групата на тимове по втория начин и т.н.
След три кръга Първа лига е шантава - Левски не може да бие Монтана, но бие Лудогорец, нечуваният досега Верея бие новия ЦСКА и играе старозагорско дерби, а на дъното са винаги непредсказуемите слависти, които миналия сезон стигнаха до място в евротурнирите.
Междувременно Локомотив, с вечния Камбуров отпред, отново е фактор в първенството. Локото заслужаваше да спечели и трите си мача дотук, да не забравяме и приноса на Илиян Илиев - част от наистина добрите треньори, които в момента са в първенството. От млади като Янев и Александър Томаш, показващи необичайна за българския футбол скромност и самокритичност, до една легенда като Люпко Петрович и един вече доказал се и неоспорим Георги Дерменджиев (спомнете си само как играеше Лудогорец, докато него го нямаше).
Естествено, започна се и с цирковете, съдиите бързо-бързо успяха да се изложат и Съдийската комисия вече виси на косъм.
А някак тихомълком лидер е... Дунав! Макар че вероятно нито един от футболистите на русенския отбор не ви говори нещо, те стартираха с две победи и равенство. И са лидер не само защото Лудогорец все още не си е изиграл мача от първи кръг - дори да бяха играли и победили Берое, сега разградчани щяха да са максимум втори...
Е, вероятно с времето всичко ще си дойде на мястото, логичното ще се случи и Лудогорец ще достигне шеста поредна титла, новаците в лигата ще отстъпят предните позиции, почти всички отбори ще сменят треньорите си поне един път, а с изпълненията си футболистите ще продължават да ни напомнят, че Първа лига не е Премиършип.
Но колкото и да е слаб, българският футбол ще е жив, докато е жива емоцията - а нея дори БФС не може напълно да угаси.
