Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

10 ноември заслужава да бъде официален празник

Комунизмът никога не е бил нещо повече от просто илюзия, зад която се крият подчинение и сива посредственост Снимка: Стопкадър (БНТ)
Комунизмът никога не е бил нещо повече от просто илюзия, зад която се крият подчинение и сива посредственост

Ако гледаме датата 10 ноември 1989 г. по един безпристрастен и обективен начин, това е просто един дворцов преврат вътре в Българската комунистическа партия - ход на младото поколение в ЦК на БКП срещу твърде дълго проточилото се управление на Тодор Живков.

Отстраняването на Живков от поста му на 10 ноември е добре подготвена процедура, в която самият Живков е убеждаван да напусне доброволно, а от СССР са дали предварително благословията си на тогавашния външен министър в оставка Петър Младенов, който сам е в добри отношения с Горбачов.

И най-вероятно, ако не беше случилото се в Източна Германия на фона на цялостния упадък на бившия социалистически блок, тази промяна щеше да мине у нас плавно и меко - един владетел наследява друг.

Но разликата е в това, че нито България е изолирана от случващото се по света, нито комунистическият дворцов преврат преминава така гладко, както всички са очаквали, нито можем да гледаме на датата 10 ноември по толкова студен и безпристрастен начин.

Защото независимо от това какво се е случило по коридорите на резиденцията "Бояна", именно със смяната на Тодор Живков у нас започва началото на края на тоталитарната диктатура на БКП. 

А това е повод за празник. И 10 ноември трябва да бъде честван като официален такъв.

През годините до момента проблясъците на носталгията по соца доведоха до създаването на един крайно изкривен и изчистен от пукнатините на реалността образ на онези години. Мисълта за бозичката от 6 стотинки, дългите летни ваканции на морето, сигурните работни места и възможността в петък да си тръгнеш от работа още по обяд.

Въпросът обаче е, че всички тези неща са част от една илюзия, която БКП се опитва да поддържа в продължение на 45 години - че всичко е наред, защото Партията се грижи за народа.

Тази илюзия удобно забравя нелицеприятните страни на комунистическата власт, атмосферата на потискане на мисълта и свободата, възхваляването на посредствеността и тоталното убийство на личната инициатива.

Просто хората са равно бедни, равно лишени от възможности и равно осигурени откъм най-базовите им нужди за удобство. На някои това може да им е достатъчно, но за една здрава държава нещата не стоят по този начин. И в един момент логичното се случва - илюзията се чупи.

Защото под добре подредената витрина на социалистическата идилия се крие суровата истина, че комунизмът просто не работи. Че тази индустрия, всички тези сладки и ненатоварващи работни места се издържат от дотации от Големия брат в Москва.

Че за периода между 1944 г. и 1990 г. България фалира като държава три пъти. Но понеже за първите два пъти (през 1960 г. и през 1977 г.) Партията държи пълната власт и всички канали за комуникация, мнозинството от хората така и не разбират.

Това, че не знаеш, че нещо се е случило, обаче не означава, че то не се е случило наистина. Това, което и до днес повечето хора у нас не осъзнават, е, че животът преди 1989 г. е плащан с чужди пари. Пари, които са се давали на България с едно единствено и ясно условие - подчинение пред Москва.

И когато през 80-те тези пари започват да свършват, изчерпани от комбинацията между грандомански проекти, масирана надпревара със САЩ и Запада и най-вече - самата неспособност на този модел на държава да работи в реални условия, лъскавата илюзия започва да се кърти.

А когато през есента и зимата на 1989 г. всичко рухва, България има най-накрая шанс да се откъсне от тази хватка на лъжите и да поеме по своя път. Уви, това не се случва напълно.

Онова "Демокрацията ни отне много" на Корнелия Нинова от самото начало на властването ѝ в БСП - партията наследничка на БКП - се превърна във водеща мантра за носталгията по соца. Само че тя не отчита простите факти, че не демокрацията, а неизкорененото наследство на комунизма е това, което ни отне шанса да се развием наистина като държава.

След падането на БКП и приемането на сегашната конституция нито старият апарат на ДС беше премахнат, нито беше приета лустрация за кадрите на бившата власт в новата. Именно останките от предишната власт дадоха на мутрите поле за изява, а след това с действията си доведоха до масовия фалит на банки от края на 1996 г.

Наследниците на старата власт са и тези, които толкова време се опитват да ни дърпат назад, да ни връщат към онова време, когато са били силни.

Но нещата вече не стоят по този начин. Дори и с всички тези негативи за последните вече над три десетилетия България стана три пъти по-богата като размер на икономиката (противно на всички митове за икономиката преди 1989 г.).

Стандартът на живот се увеличи значително, качеството на живот се увеличи неимоверно, а страната ни влезе в Европейския съюз - клубът на богатите европейски държави. И само и единствено през призмата на участието си в този клуб ние можем да се броим като бедна държава.

Освен това вече имаме свободата да пътуваме и да живеем, където искаме. Имаме правото да преследваме мечтите си, но и отговорността да го правим. Щастието си е твое собствено и ти си единственият, който носи отговорност за това.

Нещо повече - в момента България е държава, в която човек може да започне от абсолютната нула и с достатъчно ум, практичност и желание да израсне до каквото поиска. Дали може да се провали по пътя? Да.

А за капак на всичко - колкото и недоволство да събираме спрямо държавата си, политиката, несъвършенствата и т.н., ние имаме свободата да го изразим. Човек в момента свободно може да си жали по комунизма, без това да води до вкарване в затвора с почти задължителен побой от милицията.

Всичко това започна с един дворцов преврат в БКП, излязъл извън контрол. Днес това събитие заслужава да го отбелязваме като празник.





 

Най-четените