Те се връщат оттам, накъдето отиваме ние

Злото никога не идва само: революционният Brexit удари като гръм, след него обаче се надигна войната на подписките.

2,5 млн. британци поискаха провеждането на "поправителен" референдум за оставане в ЕС. Част от тях си признават, че са гласували за Brexit просто за да се пошегуват с приятелите си - без никакво намерение да предизвикват развод с континента.

Дали на шега, дали - съвсем сериозно - за няколко часа над 100 хиляди души дадоха подписа си за "Lexit" - алтернативен референдум за "отцепване" на Лондон от Обединеното кралство, тръгнало стремително по нанадолнището.

Един от най-богатите и мултинационални градове в света гласува твърдо в подкрепа на ЕС, но така и не успя да се пребори с вота в провинцията.

Сепаратизмът на Лондон може и да изглежда като остроумна подигравка с Brexit-ултрасите, но един поглед към Северна Ирландия и Шотландия показва, че гневът на мравките може да има съвсем сериозни последствия.

Щом дори Испания си позволи да предяви претенции към Гибралтар, няма да се изненадаме, ако Аржентина посегне отново на Фолклендските острови.

Тачър сигурно вече се върти в гроба си.

Най-големият парадокс: благодарение на мощната протестна вълна от референдума на 24 юни - до 2020 г. Великобритания ще бъде управлявана от премиер, излъчен не чрез избори, а чрез вътрешнопартийно допитване измежду 149 000 души (около 0,002% от населението).

Е, това ли беше смисълът от пряката демокрация?

В пъти по-слаба представителност на изпълнителната власт, още по-голяма загуба на суверенитет върху исторически територии, и пълна несигурност за бъдещето (дори "героят" Борис Джонсън даде заден ход за Brexit, като призова "да не се бърза" с член 50).

След края на историята дойде началото на истерията.

Сбъдна се предсказанието, че 80 процента от дневния ред на обществото ще се задава от 20% от участниците в него.

Все повече дребнотемия се превръщат в централни политически проблеми - просто са лесно обясними и ясно обозрими в перспективата на средностатистическия европеец.

Безработният гражданин в предпенсионна възраст няма нужда от сложни аргументи, за да види врага в образа на политиците, банките, мултинационалния капитал и ордите от нископлатени мигранти.

Паралелът с България е твърде видим: след по-малко от 6 месеца и тук ще се проведе референдум, който планира поредната "революционна терапия":

да отрежем главата на пациента, за да го излекуваме от зъбобол.

Каква е реакцията на политическия елит? Същата, която доведе до самоубийството на Камерън: Операция "Страх".

Политиката не е занимание за хора със слаби нерви и капризен стомах.

Тя е неблагодарна, мръсна и несправедлива игра, в която решенията за бъдещето на държавата често зависят от неразчистени сметки и болни амбиции на клоуни със склонност към хазартни ходове.

Но ако представителната демокрация има едно положително качество, то е, че елиминира крайностите - опасността от тотален и безвъзвратен провал се преразглежда на всеки 4 години.

Най-опасното последствие от Brexit дори не се е проявило в пълния си блясък.

Когато фашизирани маргинали изтрезнеят и осъзнаят, че дори след референдума полският водопроводчик няма да си тръгне (а ако си тръгне - няма кой да им поправя мивките), фрустрацията им ще се обърне срещу целия обществен елит.

И пощада няма да има за никого, най-малко за клоуни като Фарадж.