Симеон Дянков не бил американец. Наш бил - сто процента българин. Не може да бъде. Неговият позитивизъм е така по американски заразителен.
Ситуацията с приходите е зле, но ще е ОК в края на годината, актуализация на бюджета ще има, но дефицитът ще е ОК в края на годината, бюджетът може и да е постна пица, но ще стане американски пай.
Даже и метафората му с пицата е американска. Можеше да вземе една не толкова мазна баница (за баницата се сети първи Иво Сиромахов - бел.а.) - в краен случай варен геврек или кифла без мармалад. Съвсем ясно щяхме да го разберем.
Дори себе си Дянков вижда по американски. Аз съм Брад Пит с очила, каза. Ако беше българин, можеше да каже „Аз съм Владо Карамазов с очила".
Винаги казва какъв топфинансист е. Не пие и не пуши. Сякаш е израсъл с ябълков пай и методистка църква нейде из Кънектикът.
Обича да се усмихва с всичките си зъби. Това е така американско и жизнеутвърждаващо. Истинският българин пуска ехидни, злобни, присмехулни, жалки, раболепни, извинителни...и почти винаги полуусмивчици. Цели - само ако някой плаща, или в тесен кръг.
Ако го попитаме „How's business?", той незабавно ще отговори: Business is good. И ще извади като аргумент ръста на износа. А „Икономиката, глупако..." Глупости. Всичко е наред.
Обаче не е американец. Ако беше, щеше да извади един пакет от финансови стимули за икономиката. Или поне да разплати най-бързо някаква част от задълженията към бизнеса. А той се стиска като българин, който - като дойде време да се плаща сметката, дълго си търси портфейла. Или отива до тоалетната...
После пак казва как всичко е наред. И ако не е, ще си подаде оставката. Но няма - защото всичко ще е наред.
Заради което го поздравяваме с песента на Еминем It"s OK.
