Да бъде или да не бъде. Това е въпросът за задължителността на референдума на Слави Трифонов, който се точи от ноември насам. Вече отговорът отдавна трябваше да е станал ясен - сериозният обществен и медиен отзвук доказа на всички, че темата няма да отшуми от само себе си.
Вместо това 43-ото Народно събрание се скри зад недостатъчните 12 500 гласа, за да прехвърли отговорността за следващия парламент, независимо че съставът му няма радикално да се различава от доскорошния.
Единствената разлика ще е допълнителният натиск, под който ще работи новото 44-ото Народно събрание.
Преди ден шоуменът Слави Трифонов постави ултиматум на бъдещите депутати - 2 седмици за работа по референдума, 2 месеца - за приемането му, а после да се разпускат и да действаме по същество. Ако това не се случи, „ще дойда пред сградата на Народното събрание, за да отвоювам гражданските си права".
В една нормална среда никой нямаше да му обърне внимание. В една „правова държава", както обичаме да наричаме страната си в бъдеще време, гражданските права са гарантирани от Конституцията и законите, а не от шоумен, борец за рейтинг и правда.
В съвременната реалност обаче изглежда естествено водещ на предаване да обещае да говори от името на народа, да говори от името на народа и народът се съгласява. Без избори - пропорционални или мажоритарни. Изглежда в реда на нещата и аполитичната по дефиниция прокуратура (като част от съдебната система) да заеме позиция в политически казус. И то не чрез който и да е прокурор от системата, а чрез лицето на заместник-главния прокурор.
Истината е, че всички стоим на пръсти върху тънка граница. От едната й страна е недоволството на всяка една социална група от корупцията, недостига на средства в различни сфери, недостатъчно бързото икономически развитие. От другата й страна е морето от популизъм, което заплашва да се слее с вълната на недоволството - както става винаги преди избори. Между тях стои разумът, който подсказва, че ако искаш правила, спазваш правилата, че ако искаш промени за една нощ, резултатът ще е със същата трайност.
Ако избирателят осъзнаваше какво гласува, давайки вота си на парламентарните избори, щеше да знае, че неговото представителство се очаква да бъде в парламента, а не на улицата или на екрана. Ако се случва обратното, значи корените на държавността са напълно подкопани, а след това следва пропадане. Няма референдум, който да поправи този проблем.
