30 години след падането на Берлинската стена и срива на Социалистическия блок разделението в Европа все още се усеща, а носталгията по "соца" (или както е модерно да се говори - соцталгия) се появява из почти всички държави от бившия Варшавски договор.
Това с особена сила личи у нас - много хора, които през 1989 г. са били по улицата, посрещайки демократичните промени с радост, днес говорят за добрите страни на отминалия режим, за бозата от 6 ст., дългите отпуски на морето и за цялостното спокойствие на онзи период.
Доброто старо минало, което беше спокойно и подредено, но Демокрацията дойде и Преходът затри всичко хубаво. Всички сме чували оплаквания от този сорт. Всички сме ставали свидетели и на спорове за това кое е по-добро - миналото или настоящето.
Темата за промените, настъпили след заветните дати 9-10 ноември 1989 г., продължава да внасят агресивна полемика в обществото, дори 30 години по-късно. Истината обаче е, че не толкова демокрацията е лоша, колкото фактът, че не бяхме готови за нея - за по-свободното пътуване, за упражняването на демократични права, та дори и за свободния пазар.
След 45 години на откровена диктатура, в която една партия се е сраснала с държавата и това е първи член от Конституцията, е нормално едно общество да е тотално неподготвено за промените.
За годините си на власт комунизмът успява да убие сред по-голямата част от населението личната самоинициатива и икономическото пазарно мислене, а на тяхно място затвърждава търпеливост, лоялност към държавата и едно очакване, че именно държавата ще свърши всичко. Тя се грижи за това всички да имат работа и плаща заплатите на всеки един гражданин - от обикновения служител в цех или склад до футболистите и певците по телевизията.
Така че, когато в един момент държавата се оказва принудена да се промени под напора на случващото се из целия Източен блок, тя го прави, оставяйки населението си напълно неподготвено за това, което предстои да се случи.
Без големи протести и мащабни студентски движения преди 1989-а, без интелектуална база, която действително да разбира функционирането на западния държавен модел, България се изправя пред сериозните промени на прехода от социалистическа към пазарна икономика и от еднопартийна държава към демокрация.
Сега към това уравнение добавете и един номенклатурен елит, който, въпреки промените, с всички сили се бори да задържи властта за себе си, макар и под друг начин, и ще получите общите причини защо у нас Преходът беше толкова злополучен.
Парадоксално, но именно елементите, които контролират държавата и преди 1989 г., са тези, които разбират как функционират страните на Запад. Те имат и познанията за това как точно да запазят контрола си върху властта, дори и въпреки обществените настроения за промяна - политически, икономически и през контрола върху подземния свят. Логично и успяват да установят контрол.
Червени куфарчета, борчета с отворени възможности и Държавна сигурност, която оказва своя контрол върху трансформацията на държавата. А от другата страна има една опозиция, съставена най-вече от интелектуалци (част от които така или иначе играят за другия отбор), които поне на първо време си нямат идея срещу какво точно са се изправили.
По средата е онова общество, което години наред няма да разбере какво точно се е случило, освен че така и не са потекли реките от мед и масло за всички, въпреки обявените свобода и демокрация.
И ако "правилните хора" успяват да направят своя личен преход от червени другари в модерни капиталисти, за останалите хора рязката смяна на модела на власт означава преди всичко несигурност - фалиращи държавни предприятия, които няма кой да замени, и липса на ноу-хау как се функционира в една нова среда на капитализъм.
Само преди година-две от телевизора се е говорило колко гнила и морално опропастена е системата на Запад, а след това да се очаква, че хората веднага ще се приспособят към нея. И въпреки големите вносни планове за развитие на икономиката и държавата, самото общество не е готово за промените.
То е оставено да бъде плячка за онези, които най-бързо се приспособяват към новите условия.
Така че проблемът никога не е бил в деморкацията сама по себе си, нито толкова в капитализма, който бива посят отново. Ако трябва да търсим виновни, това ще са останките от тоталитарната държава, която успява след промените успешно да продължава да паразитира върху страната.
Това е и наследството, което имаме от Прехода днес, 30 години след началото му - едно общество, което все още не разбира как заобикалящия го свят функционира, и едни тарикати, които продължават да се възползват от това незнание.
