Тя е на 19 години, но вече е майка на тригодишно дете. Пред съседите е скромна, мила, възпитана и любезна; у дома е смазвана от бой от безработен бивш затворник. Тя не иска да говори за проблемите си, но целият квартал слуша писъците при поредния побой.
Тя е красиво и добро момиче в разцвета на силите си, но вече я няма. А можеше да оцелее, ако беше получила помощ навреме.
Пребитата до смърт Ивета от Айтос е просто поредната единица в масива от смазани човешки съдби, които минават под общия знаменател "домашно насилие". Колко по-предсказуем можеше да бъде краят на нейната история?
Непълнолетна десетокласничка забременява от криминално проявен мъж, който е с 8 години по-възрастен от нея - само този факт би трябвало да включи всички сигнални лампи в МВР, Агенцията за закрила на детето, Агенцията за социално подпомагане, в училището на тийнейджърката, в поликлиниката, в която е водила бебето си на прегледи.
Никога нямаше да се стигне до сцените на публично унижение, при които пияният насилник е замерял с камъни и пръти младата майка по улиците на родното си село, ако онези лампи бяха светнали навреме. Нямаше да се стигне до убийство по особено жесток начин.
Съседките вдигат рамене - подавали са сигнали за тормоза над Ивета, но напразно. Момичето е отпращало полицаите с лъжи, че не е бита от мъжа си.
"Как може нормално момиче да живее с изрод?", "Тя си е виновна", "Аман от такива жертви" бяха коментарите на форумните философи. И ако на тях им е простено неразбирането на това самоубийствено поведение, то реакцията на институциите издава същото неадекватно ниво на компетентност.
Жертвата не се страхува само от шамарите и ругатните. Страхува се от това, че може да остане сама, а самотата боли повече от всичко на света.
Страхува се, че ако се оплаче, само ще влоши присъдата си, ще озлоби побойника, "ще си го изпроси". Не помага и фактът, че в 19-хиляден град като Айтос, в който всеки се познава с всеки, грижата към ближния стига до заключената входна врата.
Почти дете, с дете на ръце, без образование и без особени перспективи за работа - за нея единствената сигурност са четирите стени и покривът над главата, а те са й дадени от насилника. Страхът, че няма да се справи без подкрепа, блокира рефлексите за самосъхранение.
Когато си едва на 19, а си в пълна физическа, психическа и финансова зависимост от чуждата агресия, не си в позиция да разсъждаваш трезво за живота си.
Деформациите, които психиката търпи след подобен тормоз, не се различават от ефектите на тежката депресия, която кара "нормални" хора да посягат на живота си.
Затова не чакайте от момичета като Ивета първи да потърсят помощта ви. Срамът, стигмата, внушението за вина, разстроената самооценка, самотата и отчаянието ги спират да говорят с вас.
Говорете вие. Подайте им ръка, покажете им, че ви е грижа и че разбирате болката им. Покажете, че техният живот и здраве са важни дори за далечния познат.
Не се успокоявайте с мисълта, че сте направили всичко по силите си, като сте набрали 112. Не е достатъчно.
Няма силно общество, което изоставя най-слабите си. Няма щастлива нация без нормална система за взаимно подпомагане, без пространство за лична свобода и без способност за емпатия.
Няма силно общество, в което съседите си нямат доверие за чаша захар, камо ли за подкрепа в дълбоко лични, неизказани пред никого, болезнени проблеми. Затова и Ивета вече я няма.
