Уж домашното насилие не е тема табу

Домашното насилие у нас уж не е тема табу. Правят се изследвания, съществуват множество организации и центрове за защита на жертвите на тормоз, от време на време се говори по темата - предимно когато в медиите излезе някой случай на брутално битово убийство. И въпреки това, като че ли решение на проблема не се търси. По-лошо, дори нямаме обществена сетивност за него. А той е голям.

За това ни напомни бруталното убийство в жк "Лагера", където 64-годишен мъж застреля - твърди се от ревност - 22 години по-младата си съпруга. В квартално заведение пред погледа на всички посетители с няколко куршума. Въпреки че официално не са имали развод, двамата са живеели разделени, като жената е имала издадена от съда ограничителна заповед срещу съпруга си. С други думи мъжът е бил признат за потенциално опасен.

Преди малко повече от месец 29-годишният Стефан Станев уби по особено жесток и мъчителен начин приятелката си Виола Николова. Удря я с метален прът, души я и накрая я пробожда във врата с нож. Съседите чуват крясъците, но понеже екшънът не се играе за първи път, не викат полиция.

В случая с Лагера обаче нито е имало време за реакция, нито е било възможно някой да се обади на полицията, а още по-малко тя да дойде навреме. Ако човешката злоба е тръгнала да избива по такъв отвратителен начин, трудно ще я спреш.

Въпросът е, ако една на всеки четири жени е била жертва на тормоз, колко са тези, които въобще стигат дотам да потърсят помощ. И колко са тези, които в крайна сметка я получават и успяват да се измъкнат?

Защото до убийството на Виола можеше въобще да не се стига. Имало е 8 жалби до полиция и прокуратура, написани от семейството на бившата съпруга на Стефан. Едната от тях - заради заплаха за убийство, останалите за системен тормоз.

За да е с ограничителна заповед, мъжът от "Лагера" също е имал проблем, станал обществено достояние и признат от властите като такъв.

Не става дума до всеки насилник да се сложи полицай, но просто сме в другата крайност - когато всеки насилник може да си купи пистолет.

Едва ли ще съм първият, със сигурност няма и да съм последният, който ще каже, че най-големият проблем в случая е неглижирането на насилието като тема. Обръщаме внимание, когато е твърде късно.

Обикновено нещата започват с психически тормоз, а той е меко казано пренебрегван. Прост пример. Когато една позната най-сетне се реши да подаде жалба срещу свое бивше гадже, което й упражняваше ежедневен психически тормоз в продължение на месеци чрез постоянно звънене по телефона (от нови и нови номера), писане на имейли, съобщения във всички възможни социални мрежи, писане и звънене на нейни близки и приятели и т.н., реакцията на полицая, който я изслушваше беше усмивка, сякаш им губи времето за едните съобщения във Facebook.

Неговото отношение като представител на отговорните органи обаче не е кой знае колко по-различно от това на самото ни общество като цяло. Едно негласно "Е, какво, нито те е удрял, нито нищо. Няколко съобщения и това е..."

Самата идея да се престрашиш и да предприемеш крачката да признаеш, че си жертва, и да потърсиш помощ вероятно изисква огромен тласък на волята. И да попаднеш някъде, където посрещат това ти признание с насмешка, била тя скрита, може да скърши и най-силната воля. Тази ми приятелка ми разказваше как в един момент, докато стояла пред полицая, започнала да се чуди дали самата не преувеличава, дали си заслужава да се оплаче.

В точно в такива моменти изпускаме нишката на домашното насилие. Защото ако в конкретния случай тя вече беше успяла да се измъкне от неприятната ситуация, за твърде много това е невъзможно.

Истината обаче е, че дори една жертва да се реши да потърси помощ, да се измъкне от тази паразитна ситуация и да започне нов живот, реалният проблем остава. Защото страданието на жертвата е само следствие на проблемите, които насилникът проявява. И докато има кой да работи с пострадалите от домашното насилие, твърде рядко се случва да се лекува причината.

Ако въобще може да се намери някакво реално решение за този проблем, то ще дойде от превенцията. С внимание от страна на психолози към насилниците. В Закона за защита от домашно насилие са предвидени програми за работа с извършителите на тормоза. Доколко обаче такива работят и ако работят, каква е ефикасността им?

Редица са факторите, които обуславят насилието - наследственост, заболяване, хормонални механизми, претърпяна травма или насилие в детството, психологическо и културно влияние, както и социалните модели на поведение. Въпросът е да има как да се определи конкретната причина и тя да се третира, за да бъде премахнат проблемът в корен.

И не, не се самозалъгвам, че това ще подейства магически за премахване на домашното насилие. Но определено ще е крачка в правилната посока. Защото докато се толерира модела на насилие, то ще продължава да се прехвърля от поколение на поколение в един порочен и крайно извратен кръг.