Обидно ниската избирателна активност за втория тур на местните избори в София надали ще е тема Номер 1, предвид тоталната излагация на партии и институции. Много хора не отидоха да гласуват за районен кмет в това лишено от хъс и спортна злоба състезание, защото смятат, че победителят е предизвестен (тотален мит, както се оказа днес), или защото не познават кандидатите, тоест абсолютно все едно им е.
Необяснимо е, защото районният кмет може да реши конкретни проблеми, които хората обикновено адресират по посока на Луната, до арменския поп или съвкупното корпулентно тяло на политическата класа, най-често към неизвестната му майка.
Ако ви дразни разбитият тротоар, опасният трафопост, ако искате да направите безопасна детска площадка пред блока или някакво подобрение на средата, в която живеете, районният кмет е вашият човек. Как да стане, като не го познавате? И той вас. Че даже и не иска да ви срещне на живо.
Ако за кметските избори нямаше никаква предизборна кампания, поне в класическия смисъл - сблъсък на идеи, платформи и визии, то за микронивата на местното самоуправление нещата бяха още по-плачевни.
А това би трябвало да е най-лесната и успешна кампания - кандидатите да говорят директно с хората, в един квартал са все пак, сигурно се познават, роднини, съседи... Защо улична агитация правят само партии, и то за национални избори, а районните кметове скромно се провесват по електрически стълбове и огради, някакви лица с номер и партия - и нищо повече.
Ето това е проблемът - нещата да се задвижат отдолу нагоре, да спрете човека с черния костюм, който всяка сутрин срещате на входа, защото той е районният ви кмет, да му държите сметка и да го накарате да работи за вас, а не за партийната си централа.
Неучастието в избори върши работа единствено на статуквото. После не чакайте светлина в тунела. Особено когато 15 на сто от избирателите в столицата решават за останалите.
Дали си гласувал или не (за него), не пречи да му набиваш канчето.