В късния работен следобед вчера разглеждах снимки от площада пред храм "Александър Невски".
Погром, погром, погром - думата кънтеше в ума ми, не можех да ѝ намеря синоним въпреки дипломата ми на филолог.
По друг начин не може да се нарече състоянието, в което жълтите павета на площада бяха оставени, осеяни със спукани балони, бутилки, вейпове и флакони райски газ.
Докато се намесят чевръстите служителки на чистота, зрелостниците вече се бяха изнесли да цапат някъде другаде.
Погром. Същата дума отекна в главата ми, след като само след половин час в тесничко локално платно дама с дребна колица почти мина през мен с около 90 км/ч.
Погром, защото се сещам как друг тип с дребничка колица преди седмица сложи категоричен край на два млади живота, току-що започнали истински. Очевидно дамата или не беше чула, което е почти невъзможно, или, много по-вероятно, просто не ѝ пукаше.
Тя, както и вече споменатите абитуриенти, са над тия неща.
Не искам да обяснявам колко зле е държавата на най-високото ѝ равнище. Това е тема на друг разговор. Иска ми се да разбера трябва ли същата тази държава в наше лице да стигне до дъното, че най-накрая да се оттласне от там и да тръгне нанякъде, да се надяваме - нагоре, а не настрани?
Защото ситуацията, приятели и неприятели, е погром, в който затъваме така, както глезените на току-що напъпила зрелостничка затъват в салфетките в дискотеката. И за него не е виновен някой главен държавник, колкото и да ни се иска да е обратното.
Ако преди няколко години състоянието на България можеше да се опише като будна кома, то вече е преминало в клинична смърт.
Метафорична, разбира се, но само човек с интелект и съвест, изпаднали в клинична смърт, може да натиска мръсна газ из града и претоварените му улички, докато в съседен квартал близки и съседи на починалите младежи продължават отчаяно да протестират с искания за промени в инфраструктурата.
Само човек, на когото му липсват не първите седем, а първите 17, и с усет за естетика, умрял отдавна някъде на урока по биология за митохондриите, може да хвърля и да мърси около себе си толкова спокойно и безпардонно.
Не, не са виновни абитуриентите, те само са попили вече наложеното. Отдавна стана така, че ако трябва да си избираме нов флаг на държавата, това трябва да е найлонова торбичка, развяна на клон на дърво. А за герб - амбалажна хартийка, оцапана с мазно от баничка.
Междувременно примирението обзема малкото останали незасегнати от клиничната смърт, защото, както знаем от гръцката митология, само един Херкулес може да изрине едни Авгиеви обори.
Ние, поради липсата на Херкулесовци, ще сменим "Съединението прави силата" с "Тука е така". Даже предлагам и на летището да има постер с това мото - да си знаят пристигащите.
И така - до дъното, накъдето вървим без чужда помощ и съвсем на собствен ход, засилени като бронята на дребна кола към пешеходци. Ще се избием и изпотрепем, защото макар че всеки ден загиват хора, все някой някъде смята, че е безсмъртен и дава газ до ламарината.
Ще се задушим от боклуци или пък ще се издавим от наводнения, понеже в деретата на реките е екологична катастрофа от гуми, електроуреди и други ненужни някому отпадъци.
Ще се насиняваме до смърт по тротоари и перони на метрото, защото никой не ще да мръдне и да даде път, за да не вземе да стане джендър от тази невероятна куртоазия.
Погром. А ако има случайно оцелели от мелето, при неизбежната си емиграция великодушно ще спрат АЕЦ-а. Освен ако някак си преди това не се оттласнем от това пусто дъно...
