"Личната лекарка не ми вдигна телефона и трябваше да търся познати, че да ме прегледат и да ми пуснат скенер."
"Личният ми се накара, че му звъня за глупости и не ми пусна болничен, въпреки че бях с температура и кашлица."
"Бях при личния, преслуша ме и ми каза, че дробовете ми са чисти, но не ме прати на PCR тест."
Всеки почти вече е чувал такива истории или поне подобни. Случаи, за които си сигурен, че близък или приятел е с коронавирус, но състоянието му е минало под радара на РЗИ и статистиките на здравното министерство.
Никой не знае колко точно са тези хора, чието състояние опасно много прилича на COVID-19 - стотици, хиляди... Недиагностицирани или неправилно диагностицирани, на тяхната собствена съвест остава да решат дали да се самоизолират за всеки случай, или да продължат с обичайното си ежедневие доколкото могат.
До момента практиката показва доста ясно, че да се разчита на личната отговорност на гражданите не е най-добрата възможна стратегия за борба срещу разпространението на вируса.
Макар да има много различни сценарии, включително такива, при които човекът сам решава, че ще бори боледуването си на крак, или при които се стига до PCR тест, но той е взет неправилно и затова се оказва отрицателен, в голямата част от случаите се оформя едно общо слабо звено - личните лекари.
Все по-често се чуват случаи за джипита, които не вдигат телефона при обаждания от пациенти. Много други пациенти се оплакват пък от това, което идва, когато слушалката все пак бъде вдигната - на разтревожените въпроси се отговаря със сопнато поведение и гневни коментари. Разбира се, това далеч не са всички лекари, но не са и пренебрежимо малка част.
Какво остава за тези пациенти, попаднали именно на такова поведение? Да търсят връзки или да решат, че проблемът не е чак толкова голям и могат да изкарат болестта просто така.
Втората опция е и пътят, който води до рязко влошаване, чакане по стълбища на болници и други подобни истории, за които разбираме от телевизионни репортажи.
Настоящата система за действие при съмнения за коронавирус постави личните лекари като неминуема брънка в цялата верига за регистриране на новозаразените.
Ако човек изпитва симптоми, задължително трябва да потърси джипито си, което да прецени дали да го прати на PCR тест (ако има достатъчно симптоми), да препрати към специалист с направление или да назначи някакво лечение.
Само дето средно на един личен лекар у нас му се падат по около 1600-1700 пациенти - много повече, отколкото е по силите на нормален професионалист да обслужва дори и в нормални времена. Сега обаче не са нормални времена, а навън вилнее пандемия, която вече над 8 месеца занимава целия свят и страната ни включително.
С повишаването в броя на новите и активните случаи на заразата през последните месеци очаквано се вдигна и паниката. Междувременно със сезона на гриповете обичайно работата за джипитата се повишава още повече. Добавете към целия този микс и традиционното количество пенсионери, за които посещението при лекаря е форма на социална активност, и ще получите един смазващ график, на който нормален човек трудно би издържал психически.
Истината е, че тези медици са успели да издържат толкова. Ако можеха повече, вероятно биха дали и повече от себе си. Просто лимитът им на сили е бил достигнат и сега виждаме резултатите от това.
Това не е оправдание. На лекарите като цяло се пада да изнесат голяма част от настоящата криза и общопрактикуващите специалисти играят невероятно важна роля, без която цялата система може да се скъса, произвеждайки нови и нови огнища на заразата.
Една отказана консултация на практика може да означава един застрашен живот, без да преувеличаваме. И от лекарите се очаква да дават всичко по силите си.
Проблемът идва оттам, че сме опънали до краен предел възможностите на цялата здравна система. Пропукванията вече се усещат именно там, където има най-големи слабости, а броят на лекарите като цяло, включително и практикуващите джипита, е именно една от тези слабости.
Открай време се говори за недостига на медицински специалисти, но предимно се говори и доста по-малко се действа. Сега кризата вече е факт и жънем плодовете на това, което години на системно недоглеждане са посели.
По един или друг начин тази зараза ще отмине. Дотогава стискаме зъби и се справяме всеки както може. Въпросът е дали ще оставим след това същите тези проблеми пренебрегнати.
Когато вече сме видели на практика как държавата може да бъде блокирана от няколко десетки хиляди заразени, ще си позволим ли да игнорираме гласовете за по-добри условия на труд и по-добро заплащане на медиците? Ще оставяме ли просто така изтичането на мозъци да продължи на Запад, когато това коства на собствената ни държава сериозни проблеми в ключов момент?
Именно тези въпроси трябва да се поставят на преден план, веднъж щом ситуацията с коронавируса започне да се успокоява.
България има нужда от сериозна реформа в здравеопазването и това трябва да бъде важен приоритет за възстановяването на държавата- тема, която да бъде обсъдена внимателно и по нея най-сетне да се предприемат реални и добре обмислени действия.
Иначе страната ни ще се превърне в глупака от вицовете, който може до утре да продължи да настъпва все една и съща мотика.
