Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Културата на пазарен принцип

Трябва ли да се закриват "културните предприятия на загуба"? Снимка: БГНЕС
Трябва ли да се закриват "културните предприятия на загуба"?

Културата в България не изкарва пари. Щом не изкарва пари, (политическото) решение е да бъде орязана. Оглозгана. Осакатена. Поне да не губи такива. Закрита опера тук, премахнати театър тук и там...

Слабите финансови резултати на културните "предприятия" според служебния министър на културата не оправдават съществуването им. Парите, дадени за култура, за него са "унищожени", а решението е не реформа, не промени към по-добро, а закриване.

А сред представители на артистите се надигнаха гласове - театрите "не са казина", казват те. Не са. И може би с управлението им трябва да се подходи по един не толкова "производствен начин".

Че реформи в българската култура са наложителни сякаш всички са съгласни. Но като в много други сектори спорният въпрос е къде и какви промени са нужни.

Предложението на Велислав Минеков е прекалено драстично, по принципа на счетоводната книга - балансът в салдото не излиза и затова трябва да се режат средства и закриват институции, докато приходната и разходната част не се изравнят, така че държавата да спре да губи пари.

И стратегията щеше да е правилна, ако говорехме за завод за пакетиране или за предприятие, което произвежда вафли и пасти, но ние говорим за институции, които възпитават духовното и културното съзнание на нацията.

След една театрална постановка вложените пари няма как да се превърнат в друг вид физическа ценност. Нито зрителят очаква това, когато си купи билет, нито държавата трябва да го прави. А както не очаквате посещението на дадено културно събитие да ви донесе резултат, който може да сервирате на масата, така и не би следвало културното министерство да очаква на първо място приходи, когато планира промени.

Сред идеите зад съществуването на културните институции (предприятия е дума, която по-добре да избягваме, съгласете се) е образоване на следващите поколения и опазването на културната ни памет. Затова се отделят пари от нашите данъци. Но през всички години, независимо от различните партии, които се смениха, така и не се приложи цялостна стратегия, която да обхване тези компоненти и да реши проблемите.

Не се прави цялостна оценка за работата на един театър например, на културната цел, която осъществява, на аудиторията, която събира. А щом стане дума за реформи, винаги се опира до пазарния принцип - има ли доходи, или няма; популярни ли са спектаклите сред публиката, или не са.

През годините Министерството на културата не си зададе и въпроса защо "продуктите" на изкуството не са масови сред българите. Къде се пропуква връзката между нацията ни и културната ѝ среда? Дали рекламата е зле насочена или образованието ни куца?

Вместо това културата се свежда до отделните творчески сектори - театър, музика, танц и изобразително изкуство, като всеки гледа на предимствата и недостатъците си от своята собствена камбанария, без да се оформя цялостна политика, която да развие грамотност и естетически вкус спрямо произведенията, без значение от коя сфера идват те.

Конфликт по отношение на българската култура има в самото общество. Ако попитате хората искат ли да има театър или опера, вероятно масово ще се отговори с "да", но в същото време ако им зададете въпроса колко театрални постановки или оперни представления са посещавали през последните една-две години, също толкова вероятно ще сведат виновно глава.

С други думи, хем искаме култура, хем не сме готови да плащаме, за да просъщестувава.

Накратко, проблемите са доста по-дълбоки и комплексни. Със сигурност няма да се решат, ако просто зачеркнем няколко "предприятия", а с това и всички работещи там артисти. Дори тогава ще продължава да се усеща необходимостта от инструмент, който да превърне българската култура в това, което ѝ се иска да бъде - креативна, многообразна и отворена към предизвикателствата на съвременния свят.

А без "домовете", които я крепят, отвъд това ни чака мрак.

Защото с едно драстично орязване на театри и опери, концентрацията на културните събития в най-големите градове ще продължи, докато всички останали населени места и живеещите там ще бъдат лишени от дори малката възможност за досег с изкуство в живота си, за сметка на материалното.  Или на онази култура, която публично поражда срам, а на закрито - скъсани салфетки.

Най-четените