Може ли държавата да наднича в личния ви живот, да следи с кого си общувате и къде ходите, дори и това да се прави с цел предпазване на цялото общество от опасна болест? Краткият отговор е "не".
Решението на Конституционният съд у нас сложи край на дългия спор в посока доколко е уместна идеята да се даде право на агенциите за национална сигурност у нас да осъществяват пряко наблюдение върху хора, поставени под задължителна карантина заради коронавируса. И постанови - не, не е уместно. Поне не и без заповед от съда - така, както стоят нещата по принцип в законовата рамка у нас.
Идеята на управляващите да се създаде система, според която полицията да може да проверява поставените под карантина хора у нас дали я спазват, беше спорна мярка още от самото начало, провокирайки множество спорове за възможните злоупотреби с власт.
Предвид капацитета на МВР и на различните агенции за сигурност у нас да извършват такова наблюдение, подобни съмнения са силно преувеличени. И все пак - какво ще стане, не ако, а когато един ден технологичните възможности за следене се увеличат? Или друго - ако сега тези промени се използват за следенето на точно определени хора.
Защото, каквото и да говорим, тук не става въпрос за мащабно следене в стил "1984" и Големия брат, а за точно такива единични случаи, при които властите могат да използват закона за извинение да поровят в личния живот на някой точно определен човек, без да има нужда от позволение на съда. И това е достатъчна опасност.
Първоначално мярката се оправдаваше с това, че ще бъдат търсени данни от мобилните оператори само за онези, за които се знае, че са нарушили карантината си. Но нима това не отменя целия смисъл на начинанието, освен евентуалното съдебно преследване впоследствие? Или пък за такива случаи не може по каналния ред да се изчака решение на съда?
Тази законова промяна има своите сериозни дупки, които само започват от това, че през един временен Закон за извънредното положение се променя един постоянен Закон за електронните съобщения. При това по начин, който действително отваря вратата за възможни злоупотреби.
В мотивите си за решението КС се обляга на вече съществуващ прецедент в правото на ЕС - решение на Съда на Европейския съюз по съвсем идентичен казус от Словакия. И там съдът отбелязва конкретно, че макар и с добра цел, подобен мащаб на следене, дори и само на хартия, нарушава правата на личен живот на индивидите по непропорционален начин на нуждата от обществена защита от пандемията.
Или казано иначе - дори и опасността от тази зараза не си заслужава това да сложим огромен вълчи трап в демокрациите си за следващите години.
"Правото на личен живот не се явява привилегия само за периоди, когато времената се характеризират с относително спокойствие и непротиворечивост, но и за такива - в условия на кризи, доколкото във всяка криза намесата трябва да бъде, като конституционен императив, пропорционална и строго необходима", се казва в мотивите за решението на КС и това е златният принцип, който една демокрация трябва да спазва, независимо от всичко.
Тук е и другият важен момент в случая - "строго необходима". Такава ли е ситуацията с въпросното право следене на мобилни телефони на поставените в задължителна изолация граждани?
Ако ще става дума само за онези, които вече са нарушили карантината си, отговорът е "не".
Ако пък се визира някаква система, която да отчита локацията на всеки един карантиниран, и при всяко отместване от мястото за следените граждани, се включва аларма, която да сигнализира на здравните власти и на полицията, че имаме нарушител... се появява друг проблем - с реалността.
Слабостта на тази хипотетична система е, че тя просто не съществува. Тя би изисквала полицията да разполага с възможност следене на геолокацията на всички телефони, регистрирани в български мобилни оператори, при това постоянно и в реално време. А това вече граничи с научната фантастика.
Да не забравяме, че реалността е такава, че при около 70 хил. активни случаи на коронавируса в момента и още няколко пъти по толкова карантинирани заради контакт със заразени, от РЗИ буквално не смогват да се свържат с всички, които трябва да бъдат поставени под изолация. Какво остава да следят внимателно кой от тях къде ходи...
Така че моментът със строгата необходимост просто издиша. А възможността да се действа без съдебна заповед остава необоснована.
Ако не друго обаче, цялото това упражнение по темата, включително допитването до КС и взетото от него решение, може да ни послужи за едно - за още един важен урок, че единственият начин да се преборим с пандемията не е със сложни схеми и системи за наблюдение, а с личната отговорност на всеки един от нас.
Това е цената на свободите, които ни предоставя демокрацията - че всеки носи своето равно бреме пред закона и пред обществото. Ако сами не поемем отговорност, нищо не може да помогне.
