Както стана ясно тези дни, в рамките на въведеното извънредно положение у нас МВР ще може свободно да следи телефоните и достъпа до интернет на всички нас, без да иска съдебно разрешение за това.
Няма нужда да се допитваме до мнението на експерти и юристи, за да разберем, че тази мярка е меко казано обезпокоителна, защото лесно може да отвори вратите към безпрецедентен полицейски произвол и да ни лиши от основни човешки права и свободи.
Оказва се обаче, че България далеч не е единствената държава, която в контекста на извънредно положение е изправена пред подобна заплаха: еталони за демокрация като САЩ и Германия обмислят да си припишат подобни правомощия, а в Тайван проследяването на гражданите има дистопични размери, но парадоксално дава на хората повече свобода, отколкото ние можем да си представим в настоящата ситуация.
Как става това?
"Трябва да призная, че въпреки шокиращите твърдения за правителствен контрол и наблюдение, всъщност се чувствам свободен, колкото и да е обезпокоително това", казва известният бизнес и медиен анализатор Бен Томпсън, който в момента живее в Тайпе.
Там в момента децата ходят на училище, ресторантите са отворени, а в магазините няма струпвания и липса на стоки. Цената на този комфорт е висока - властите разполагат "електронна ограда" около домакинствата под карантина, а в момента, в който те напуснат дома си или изключат телефона си, полицията веднага получава сигнал за това и пристига на място до 15 минути.
Добре, ще си кажете, ами ако оставиш телефона си вкъщи? Правителството там е помислило и за това и се обажда на затворените по няколко пъти на ден, за да се увери, че не са навън. Звучи плашещо? Абсолютно, но все пак е трудно да пренебрегнем факта, че от януари насам заразените от коронавирус там са едва 215.
Замислят ли се за този пример и останалите държави? Според статия на Washinghton Post правителството на САЩ води активни преговори с Facebook и Google, с които цели компаниите да предоставят данни за местоположението на свои потребители.
Целта е да се проследи дали хората спазват необходимата дистанция един от друг. Медицински експерти пък се интересуват от същите възможности, за да могат да се направят карти за разпространението на инфекцията, като по този начин мислят за механизми, с които да я ограничат.
Положението в Израел пък може да ви прозвучи дори по-антиутопично - там Министерството на здравеопазването следи всеки гражданин и изпраща съобщения, в случай че е бил в близък контакт с болен.
Те съдържат нареждане към човека да се постави под доброволна карантина, което гласи следното: "Незабавно трябва да влезете в режим на изолация за 14 дни, за да предпазите близките си и обществото". Никой не е бил попитан дали иска да бъде проследяван.
На 19 март обаче, след международен натиск, Израел все пак промени малко мерките и в момента не проследява всички (или поне твърди така), а само онези, които са дали положителна проба за вируса.
Подобни системи за проследяване използват открито и в Южна Корея, Сингапур, Китай и Тайланд, а сега и българското правителство оправдава пълния си достъп до личните ни данни и информация с необходимостта да следи поставените под карантина.
И дори да намираме аргументи в полза на тези правомощия - като това, че те действително могат да ограничат разпространението на вируса - няма как да не вземем предвид едно важно обстоятелство: масовата липса на доверие на правителството или институциите.
И триумфалното възвръщане на това доврие само заради кризата сега е трудно за постигане. То се е натрупвало с години, за да може сега с лека ръка да отметнем всичко и да дадем картбланш. А и свободите на гражданите продължават да са тяхна отговорност.
Има една спорна мисъл на Бенджамин Франклин, която също дава храна за размисъл: "Тези, които биха се отказали от основна своя свобода, за да си купят малко временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност".
И пак: нека не разчитаме на правителството да ни ограничава, когато контролът над действията ни е в наши ръце. Както и би трябвало да бъде.
