Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Последният влак за българската армия

Веднъж завинаги трябва да се постигне политически консенсус и най-накрая да се каже искаме ли въоръжена, модерна и съвместима армия, или не Снимка: БГНЕС
Веднъж завинаги трябва да се постигне политически консенсус и най-накрая да се каже искаме ли въоръжена, модерна и съвместима армия, или не

Армията на една държава обикновено е символ на национална гордост и чест, гарант на суверенитета, териториалната цялост и независимостта, защитник на сигурността на всички граждани.

България има огромни традиции в това отношение. Всеки знае какви военни подвизи са извършвали българските воини още от Средновековието почти до днес.

Само че славните години са доста назад във времето, а в момента въоръжените ни сили определено не изглеждат в най-добрата си форма, като повече от видимо изостават драматично в много отношения.

Ситуацията едва ли би могла да бъде обобщена по-добре от думите на началника на отбраната адмирал Емил Евтимов:

"Не съответстваме на темповете на въоръжаване и превъоръжаване на съседните държави. Поради причина, че няма консенсус за ударно развитие на способностите на армията, за мащабна модернизация. И се страхувам, че в течение на годините ще бъдем неадекватни на това, което се развива в региона. Не е добра прогноза", казва той.

Подобно е обобщението и в годишната "Оценка на изпълнението на Програма за развитие на отбранителните способности на Въоръжените сили на Република България 2020 г.", направена от Министерството на отбраната.

От там общо взето всяка година посочват едни и същи неща, като например, че въоръжението е морално и физически остаряло, технически неизправно, с изтекъл или изтичащ ресурс на експлоатация, а все още не е преодоляна зависимостта към Русия по отношение ремонт и поддръжка на останалата от съветско време техника.

Това от своя страна представлява повече от съществен проблем за националната сигурност, не само защото създава пречки за постигането на оперативна съвместимост със силите на нашите съюзници в НАТО и прави невъзможно изпълнението на някои задачи, но и по-лошо - поставя ни в зависимост от държава, която е дефинирана като заплаха и поведението ѝ е именно на такава.

Зенитно-ракетните ни войски оперират с образци от Студената война Снимка: БГНЕС
Зенитно-ракетните ни войски оперират с образци от Студената война

Все пак, никой не иска в най-критичния момент изправността на оборудването и техниката около него всъщност да зависи именно от онези от другата страна на фронтовата линия.

На този фон много биха казали, че армията не следва да бъде приоритет, при условие, че в държавата има и други належащи сектори за реформа - образователна, здравна, социална, правосъдна система или общо взето всяка една друга, за която се сети човек. И донякъде може би са прави. Само че същите хора трябва да се запитат какво доверие биха имали в една ерозирала и неадекватна военна сила при случай на нужда?

България изостава с около 20 години от нивото, което трябва да поддържа. Това е факт. А историята е показала как неглижирането и отлагането на такъв проблем с мотив, че обществото има по-сериозни нужди, може да доведе до катастрофа.

Само преди малко повече от година в Нагорни Карабах се видя как изглежда една изостанала военна сила, когато се изправи срещу противник, който си е написал домашното от предишните сблъсъци. В този случай моралът и високият боен дух не бяха достатъчни за арменците.

Не, че България е пряко застрашена от конфликт, какъвто е случаят с Армения, но все пак случаят показва, как дори една държава, която очаква война във всеки един момент, може да се окаже неподготвена. Какво остава пък за такава, която живее от десетилетия при относителна сигурност и е оставила на заден план отбраната си, опирайки се единствено и само на НАТО.

Ние, за щастие, сякаш все още не сме изпуснали последния влак и имаме време.

Естествено, има ги и онези, които гледат към миналото и все още си мислят, че задължителната казарма е решение.

Хубавото е, че те не са чак толкова много и представляват хора или незнаещи за какво наистина става въпрос, или пък такива, които някога през 80-те и 90-те са служили и си умиление си припомнят как тогава са се превърнали в истински Рамбовци, докато в контраст с тях днешните мъже се чудят какъв пол искат да бъдат, докато си лакират ноктите.

Спорно е наистина колко момчетата са се превърнали в мъже на място, където поради липса на ресурси друго освен набиване на пети по плаца не се прави, а през останалото време старшини и разни други субекти си избиват комплексите върху теб, а всъщност най-ценното, което заучаваш, е как да си кърпиш гащите.

В този смисъл всеки един опитен професионалист по-скоро би изтръпнал само при мисълта, че някога, някъде може да му се наложи да застане рамо до рамо с наборник и животът му да зависи от него и тактическите му умения за кърпене на гащи.

Преди дни бяха приети първите 130 кандидати за срочна служба в доброволния резерв - значително по-адекватна алтернатива от казармата Снимка: БГНЕС
Преди дни бяха приети първите 130 кандидати за срочна служба в доброволния резерв - значително по-адекватна алтернатива от казармата

Така че количеството не е решение. Съвременните реалности във военното дело налагат съвсем различни нужди - компактна, модерна, обучена по съвременни методики и добре екипирана армия.

А това е свързано преди всичко с реална оценка на заплахите и предизвикателствата пред сигурността и изграждане спрямо нея на адекватна и дългосрочна стратегия за развитие, базирана на политически консенсус, включващ и последователен план за превъоръжаване.

Към момента няма нищо такова. Всяка година се предъвкват едни и същи неща за състоянието на въоръжените сили. От 12 години се разнася като Библия една Бяла книга, а сравнително наскоро бе приета и една "Програма 2032", която по-скоро изглежда само като пожелание. Това е.

Реално през последната година не е стартирал нито един проект за сухопътните сили (които иначе са отчетени като гръбнака на армията), а единственият активен - този за машините за пехотата - представлява една 20-годишна сага, чийто край изобщо не се вижда.

Отбранителния капацитет не се реформира с едно действие, една обществена поръчка или една сделка за самолети. Всъщност едва ли и тя щеше да се случи, ако МиГ-овете вече не бяха стигнали ръба на възможностите си. Няма как проблемът да се неглижира или пък да се търсят остарели решения. Няма как и да очакваме, че с магическа пръчка ще се появяват мотивирани и обучени кадри, работещи с модерна техника и по съвременни концепции.

Не че не се разбират и осъзнават проблемите. За всички са ясни. В нашата армия винаги е имало и ще продължава да има добри специалисти. Проблемът е, че на по-високо, стратегическо ниво нещата често куцат. Не са малко и хората на важни постове, които гледат в друга посока и още живеят в славните години на Народна република България.

Но дори когато от там дойдат смислени предложения или решения, в крайна сметка всичко опира до политиците, тъй като последната дума е тяхна.

На дневен ред стои вечният спор за пари - едните искат, а другите казват "Няма". Към момента нито една партия не поставя приоритет на въоръжените сили.

Буквално единици са политиците, които наистина се опитват да направят нещо по въпроса, а от години различни правителства просто тупкат топката на едно място на едно място и проблемът се прехвърля на следващите.

Веднъж завинаги трябва да се постигне политически консенсус и най-накрая да се каже искаме ли въоръжена, модерна и съвместима армия, или не. Ако искаме, то трябва да започнем да работим целенасочено сега.

Много държави не са били готови, когато се е налагало, и са заплащали скъпо и прескъпо за това. Лошото е, че когато ножа опре до кокала, вече е твърде късно.

Не можем да започнем от вчера, затова е необходимо да не се отлага за утре.

   

Най-четените