Ако изключим "Възраждане", които все още се очаква да обявят кандидата си за президент, нито една от парламентарно представените партии в сегашното Народно събрание изглежда няма да издигне свой кандидат за президент.
"Прогресивна България" ще подкрепят действащият държавен глава Илияна Йотова (наследила лидера на ПБ Румен Радев на поста), градските демократи от ПП и ДБ ще застанат зад Андрей Гюров като независим кандидат, докато ГЕРБ и ДПС (макар и да са регистрирани за вота) изобщо даже няма да се пробват да участват, нито ще подкрепят който и да е кандидат.
Така единствените ясно партийни кандидати ще са човекът на "Възраждане", Радостин Василев от МЕЧ, Ивелин Михайлов от "Величие" и Николай Ненчев от БЗНС. Плюс евентуално още някой друг, който гордо ще влезе в графата "Други" на социологическите проучвания.
Партийният кандидат за президент отмира като идея и това е процес, който виждаме от вече десетилетие насам след загубата на Цецка Цачева през 2016 г. И то не само заради факта, че мнозинството от гражданите искат за държавен глава човек, който да седи далеч от партийните ежби.
Хората нямат вече това доверие на партиите, че могат да им гарантират стабилно управление и визия за бъдещето на страната.
Дори и "Прогресивна България" с нейния категоричен успех на предсрочните парламентарни избори по-рано тази година е сигнал за този развиващ се процес.
Тогава мнозинството от българите гласуваха за млада формация без особено много познати лица и кадри, но за сметка на това оглавявана от един човек, който събра в себе си протестните настроения и желанието да се накаже една ялова и неспособна политическа класа. Не за програма, не за обявени политики за управление, а за човек, който им обещаваше, че нещата ще са по-различни (без да конкретизира много-много).
И това се оказа достатъчно - просто разочарованието от старите партии беше вече толкова голямо, че дори неясното ново беше възприето като нещо по-добро.
Сега виждаме как ГЕРБ хвърлят кърпата и отказват да издигнат свой кандидат, а лидерът им в почти прав текст заяви, че просто не разполагат с човек, който да може да се включи в надпреварата и да играе за победа.
Говорим за партия, която допреди по-малко от година беше първата политическа сила и никой не можеше да си представи управление без нейно участие.
Сега премиерът Румен Радев иронично подмята, че преди ГЕРБ са имали кандидати за всички позиции, но очевидно времената са се сменили.
Неговата формация обаче би ли се представила по-добре на един такъв мажоритарен вот? Защото макар гласуването на парламентарните избори през пролетта да имаше силен мажоритарен елемент - гласува се за Радев (и хората му) сега кой от неговите кадри би имал шансове в президентската надпревара?
Би било интересно наистина да видим сблъсък между кандидат на "Прогресивна България" и Илияна Йотова, но нека бъдем честни - тази опция по начало едва ли е стояла на дневен ред.
Колкото до "Продължаваме промяната" и "Демократична България", всички са наясно, че за президентския вот двете формации (с всичките си различия и търкания помежду си) трябва да действат в пълен синхрон, за да имат въобще някакви шансове. И дори тогава техният кандидат трябва да надскочи чувствително вота, който тези формации традиционно събират.
При все всички гръмки изявления, кандидатите на "Възраждане", МЕЧ, "Величие" и останалите формации ще участват във вота по-скоро на олимпийския принцип - за да ги видим и да не забравяме, че ги има и тях.
Партиите у нас цялостно губят силата си. Губят обществено доверие и губят общия смисъл от съществуването си.
Те похабиха огромна обществена енергия през последните години, провалиха се в задачата да изкарат България от кризата и доведоха след себе си вълна от нихилизъм, гняв и общо разочарование.
Парламент след парламент виждахме безсмислени дебати, последвани от предрешени гласувания. Виждахме обиди, цинизъм и дори откровена простащина, оформена като за TikTok.
И всичко това доведе до тотална загуба на доверие - както в партиите, така все повече и в самата система.
Но не е проблем системата, а хората, които толкова години вече я изпълват. Проблем е културата, че всеки втори льольо от улицата може да стане депутат, стига да говори шумно в социалните мрежи за политика.
Проблем е вярата, че всеки разбира от тая материя, докато накрая в Народното събрание не видим едно мнозинство от хора, които изобщо не са за там.
Затова и партийните кандидати сега се усещат толкова изхабени вече. Избирателите искат повече личности, отколкото номинации.
И това ще е така, докато не видим промяна в самите партии, отърсване от старите лидери и приемане на нов подход, който залага повече на идеите и по-малко на махленското дракане.
