Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Студената война, в която държавата не участва

Новината, че институциите са се заели с поредния случай на насилие над дете, не е толкова успокояваща, колкото би трябвало да бъде Снимка: iStock
Новината, че институциите са се заели с поредния случай на насилие над дете, не е толкова успокояваща, колкото би трябвало да бъде

Камера - социални мрежи - медии - самосезиране на институции.

Днес често тази верига се оказва единственият път, по който проблемите - частни или обществени - вадят от инерцията иначе отговорните по разрешаването им органи.

Последният случай е от днес - запис от камера показва как на 30 юли сутринта майка излиза от дома си заедно с 3-годишната си дъщеря, а пред вратата я причакват бащата и неговият антураж, които отвличат детето.

Ако има съмнение относно вредата в действията на тези двама души, ужасът в детските писъци буквално крещи колко сериозен е размерът ѝ. Опитът и въображението на възрастния обаче винаги търси и по-голямата картина - защо се е случило, как се е стигнало дотам, чия е вината, какво е миналото?

Съвсем скоро подобни въпроси повдигна и видео от Перник, в което майка биеше детето си, за да "привлече вниманието" на своя съпруг. Социалното правосъдие веднага определи кой е виновен - разбира се, благодарение на това "доказателство". 

Има тънка граница между това да вярваш, че семейните отношения са работа само на замесените, и да станеш свидетел с очите си на конфликт и да смяташ, че реакция не е нужна. Когато един родител стига до решението да изложи на показ очевидно деликатна ситуация от личния си живот (какъвто е първият случай), значи той разчита поне на това да повдигнем един въпрос: кой трябва да се намеси и да помогне?

От медиите става ясно, че през последните месеци полицията няколко пъти е "оказвала съдействие" във връзка с подадени и от двамата родители жалби за неизпълнение на съдебни решения. Ще рече, че неведнъж се е намесвала, за да откъсне детето от ръцете на единия родител и да го връчи на другия.

От години личи институционална немощ по отношение на казусите с домашното насилие и така нареченото "родителско отчуждение" - термин, за който психолозите спорят, но ние условно ще приемем. С две думи става въпрос за настройването на деца спрямо родителя, който отсъства, и вмененото у него чувство, че въпросният го е изоставил.

Колко тежки и трайни психологически щети нанася тази студена война е неоспорим въпрос. Битува обаче известен страх от намеса, който пречи на обществото да се справя с подобно поведение.

В България (подобно на Полша и Унгария) през последните години лека-полека започна да личи, че семейните отношения и закрилата на детето са своего рода ахилесова пета на обществото.

Всяко малко по-сериозно усилие за подобряване и намеса по въпроси, засягащи интимния свят на семейното огнище, биват видени като нападение над традиционната визия за най-малката клетка в обществото.

Извън всички спорни линии в Истанбулската конвенция (обект на съвсем друга тема) обществото така и не успя да стигне до обсъждането на въпросите, които с нея щяха да се уредят - като това, че в момента според Наказателния кодекс (Чл. 93, т. 31) е необходимо физическото, сексуално или психическо насилие да бъде системно (да се чете като "да е било докладвано поне три пъти за него"), за да се вземе предвид от институциите.

Или пък това, че има недостиг на кризисни центрове за пострадали от насилие (в София единственият такъв е "Света Петка", чийто капацитет е осем души).

По подобен начин обществото загърби и Стратегията за детето, в която провидя заплахата от извънредни правомощия, сред които отнемане по "норвежки модел" и забрана за възпитателни методи като този на добрия стар шамар.

Предпазливостта обаче води до друга крайност - вместо да се запълват, пробойните в нашата нормативна уредба поставят все повече хора на ръба на действия, които могат да се видят дори като неуравновесени. Като например това да публикуваш видеозапис във Facebook.

И да, социалните работници имат функции и се опитват да ги упражняват, но някои вратички в закона работят в техен ущърб - както отбелязва например адвокат Геновева Илиева в своя статия по въпроса, те са принудени да дават обяснения пред ДАЗД при всяка проверка по сигнал на родител, било то основателен или не.

Сега си представете всички инструменти, които един гневен и обезумял от ситуацията родител е готов да приложи - непрекъснатите сигнали срещу работник, който в очите му "взима страна" няма да са изключение. Да не говорим, че те често трябва да се изправят в съда и по дела за клевета, ако изразят становище, а защитата по въпросните производства се поема от самите тях.

И това далеч не е всичко - по подобни начини в работата си са възпрепятствани и съдебните изпълнители, прокуратурата и полицията.

Ето защо последвалата новина, че държавните институции са се заели със споменатия в началото случай, може да ни успокои само донякъде.

Както народът е казал, гнила прежда на здрав плат не става. Обаче тук е обратното: здрава прежда на гнил плат не става. Поне докато платът не се позакърпи.

 

Най-четените