В Иран наричат тази момчешка игра "Дел Паран". За да я играеш, не ти трябва много - достатъчно камъни и силна ръка. Но за победата не е определящо единствено да запратиш камъка най-далеч. Нужен е и точен мерник.
А когато малкият Алиреза Бейранванд упражнявал уменията си на "Дел Паран", едва ли е имал представа каква роля ще изиграе в живота му умението да хвърля точно и надалеч.
Ако името не ви говори нищо, Али е вратарят на Иран, който не само спаси дузпа на Кристиано Роналдо, но и като цяло се представи доста добре на Световното първенство.
За да стигне до най-големия форум на планетата обаче, Бейранванд преминава през доста житейски перипетии.
Той е най-голямото дете в номадско семейство, което постоянно е на път и родителите му не го виждат като футболист, а по-скоро като овчар. Още 6-7-годишен започва да помага на баща си с животните, а единственото му разнообразие в ежедневието е "Дел Паран". "Хвърлях всичко - камъни, топчета от глина, пръчки... Каквото ми попадне", спомня си Бейранванд.
С напредването на годините обаче все повече се убеждавал, че овчарлъкът не е за него, а замятането с предмети е до време. Единствената искра, която не угасвала, била любовта му към футбола.
На 12 започва да тренира в родния си град Сарабиас и първоначално е нападател.
Контузия на вратаря принуждава треньора да сложи стърчащия с една глава над съотборниците си Алиреза между гредите и тимът печели благодарение на невероятните му спасявания. Така умира надеждата да стане прочут голмайстор като кумира си Али Даеи, но пък блесва вратарският му талант.
Мач след мач Бейранванд демонстрира, че може да стане голям вратар, но се сблъсква със семеен проблем. "Синко, какво ще постигнеш като ритнитопковец? След време ще трябва да храниш семейство", казал баща му Мортеза и изхвърлил протритите му вратарски ръкавици.
Али продължил да се справя отлично и с голи ръце и не се отказал от любимата игра. За негово съжаление обаче вкъщи ситуацията не се променяла. "Нали ти казахме - никакъв футбол повече", чул поредната тирада от родителите си младия футболист и решението било взето мигновено.
Бейранванд събрал малко пари от приятели и без да предупреди роднините си поел към Техеран.
Още в автобуса той попада на треньор във футболна школа в столицата - Хюсеин Феиз, който му казва, че може да го вземе в отбора срещу 200 хил. томана (около 30-35 долара). Али нямал нито стотинка, нито подслон...
Първите нощи момчето се сгушило до други бездомници близо до кулата "Азади", символ на Техеран. "Един ден забелязах монети около себе си. Хората явно ме бяха помислили за просяк. Но се зарадвах много на неочаквания подарък, защото означаваше вкусна закуска за първи път от дълго време", казва Бейранванд.
Всеки ден той ходел и на базата, където тренирал отборът на Феиз, и накрая наставникът му дал шанс да премине пробен период. Едно от момчетата в отбора пък му намерило работа в шивашката фабрика на баща си и постепенно нещата потръгнали.
Следващото работно място на Али било в автомивка.
Зарада ръстта си от почти 2 метра се специализирал в миенето на SUV-ове. Един ден от шофьорското място слязъл самият Али Даеи. "Комплексно, моля", казал легендата.
Бившият играч на Байерн и Херта бил редовен клиент на автомивката и на няколко пъти Бейранванд бил на ръба да му разкаже историята си и да го помоли за помощ, но в последния момент се разколебавал. "Даеи със сигурност щеше да ми помогне, но се срамувах да му разкрия ситуацията си", спомня си вратарят.
Късметът му отново проработил, но не за дълго. Преминал в Нафт Техеран и първоначално му позволили да спи в стаята за молитви, но след това клубните шефове сметнали, че това е неприемливо.
Али започнал работа в денонощна пицария, за да има къде да остава през нощта.
Само след седмица в заведението съвсем случайно дошъл треньорът му, който не знаел нищо за извънфутболния живот на Бейранванд. Вратарят се помолил на собственика да не сервира той на наставника, за да не го вижда, но отговорът бил: "Върши работата, за която ти плащам".
Дни по-късно напуснал пицарията и започнал като уличен чистач. Спял на пейка в централния градски парк и е логично да се предположи, че не е блестял особено на тренировките на отбора си. Заради слабата форма, Нафт го освобождава и Али отива в скромния Хома. Предлагат му да остане в тима, но без договор и Бейранванд предчувства, че това е началото на края на футболната му мечта.
Известно време не тренира, а на улицата среща треньора на младежите на Нафт, който му казва, че ако няма контракт с друг клуб, може да се завърне в отбора.
Мотивиран до краен предел този път да се докаже, Али започва да прави страхотни мачове. Повикан е в националния тим на Иран до 23 години, а скоро след това става и титулярен вратар на Нафт.
През 2015-а дебютира за представителния отбор на страната си и се налага като една от основните фигури в него. В 12 мача в квалификациите не допуска гол и е с основна заслуга за класирането на Иран за Световното първенство.
Година по-късно облича фланелката на гранда Персеполис, за който играе и до днес.
"Преживях много трудности, за да сбъдна мечтите си, но нямам намерение да забравям миналото си, защото то ме направи човекът, който съм сега", категоричен е Али.
Световното първенство завърши болезнено за него и съотборниците му, но вратарят е готов за нови предизвикателства. Малко футболисти знаят по-добре от него, че номадският живот е изпълнен с безброй приключения и изненади.
И е важно да си готов за тях и да не губиш вярата си дори когато най-близките не вярват в теб.
Защото никой не вярваше, че овчарчето, което по цял ден играеше на "Дел Паран", ще стигне до Мондиал и няма да позволи на Роналдо да му вкара от дузпа.
