В четвъртък Робиньо напусна Милан, с което сложи край на 9-годишната си кариера в Европа, през която обаче така и не достигна висотите, които обещаваше потенциала му, когато той пристигна от Сантос.
След провали в Испания и Англия, Робиньо замина за Италия, но и там не успя да блесне в продължение на 4 години. Робиньо е вече на 30 години и първоначално Милан го дава под наем на Сантос, но едва ли някога ще го видим да рита в Европа.
Въпреки всичко, той е далеч от грандиозните провали на други негови съотборници, които така и не успяха да реализират огромния си потенциал.
Алешандре Пато е друг бивш нападател на Милан, който влиза в тази група. Той изскочи на голямата футболна сцена през 2008, едва 18-годишен и Интернасионал спечели много пари, след като го продаде в Италия. Началото за Пато беше устремно - 26 гола в първите му 54 мача и на практика трудно се намираха защитници, които да устоят на скоростта и идеите му в атака.
Скоро обаче Пато стана жертва на поредица контузии и в последните си два сезона на „Сан Сиро" той записа едва 15 мача. Нападателят загуби сериозна част от скоростта си, а слабото му представяне го върна в Бразилия, където той игра за Коринтианс, а след това и за Сао Пауло.
По същото време друг бразилец успя да привлече вниманието на всички големи европейски клубове - Денилсон Перейра Невес. Той изгря в Сао Пауло едва на 17 години и беше капитан на националния отбор на Бразилия за юноши до 17 години. Техничен халф, който дава страхотни пасове - Денилсон сякаш беше създаден за футбол от световна класа.
Денилсон стигна до трансфер в Арсенал, след което кариерата му пое рязко надолу и той така и не стигна до нещо сериозно. Бразилецът изкара седем години в Лондон, изигра 96 мача за клуба, но така и не остави следа в представянето на тима. През 2011 Арсенал го даде под наем на Сао Пауло, а през 2013 той подписа за постоянно с бразилския клуб, с което сложи край на европейския период от кариерата си.
Може би има нещо в името. Друг пример - Денилсон де Оливейра. През 1998 той стана най-скъпият футболист в света - Бетис го купи от Сао Пауло за 31,5 милиона евро. Това обаче се оказа лоша инвестиция. Само след две години Денилсон се върна обратно в Бразилия - под наем във Фламенго, а през 2005 премина в Бордо със свободен трансфер. Вторият му опит да се наложи в Европа също се оказа неуспешен и Денилсон се отдаде на футболни пътешествия, като игра за клубове в Саудитска Арабия, САЩ, Бразилия, Виетнам и Гърция, а най-накрая реши да сложи край на кариерата си.
Сао Пауло обаче може да се похвали с школа, която ражда впечатляващи таланти. Пауло Силас беше смятан за бъдеща голяма звезда на световния футбол, след като едва на 20 години си осигури място в националния отбор за Мондиала в Мексико през 1986. Но елегантният и интелигентен халф така и не стигна до най-високото ниво на футбола - той имаше проблеми да се наложи в Серия А и на 26 години се върна в Южна Америка. Все пак, той изигра 34 мача за Бразилия и участва на две световни първенства, но много анализатори смятат, че е можел да постигне много повече.
Още една звезда от световните първенства - Еду. Ако се върнем почти 50 години назад с изненада ще открием, че по негово време цяла Бразилия е вярвала, че той може да задмине Пеле. Нападателят е бил толкова добър, че е включен в националния отбор за световното първенство през 1966, въпреки че е едва на 16 години. И до днес той остава най-младият играч, избран в отбор, участвал на световни финали. Факт е, че Еду записва успешна кариера в Бразилия със Сантос, печели поредица титли, но не стига до световния футбол. И въпреки, че е в състава на Бразилия на три световни първенства, той записва едва два мача.
В същото време Сао Пауло се оказва и пристан за тези, които не успеят да пробият в чужбина. Пример за това е Гансо, който се появи на сцената заедно с Неймар, двамата ритаха в Сантос и си партнираха в националния отбор, който зрелищно се провали през 2011 на „Копа Америка". От двамата се очакваше да установят доминацията на Бразилия, но при Гансо нещата бързо се влошиха. Той влезе в остър спор с шефовете на клуба относно това кой трябва да държи правата му, след което подписа със Сао Пауло, където все още го чакат да реализира потенциала си, който показа преди няколко години.
Гансо все още има време, но това не може да се каже за Джовани, който изгря в Крузейро. След това обаче той прекара две трудни години в Барселона - между 2001 и 2003, а след това рита за поредица отбори от двете страни на Атлантика, навсякъде без успех. Може би най-успешен се оказа престоят му в Бенфика, където той прекара три години преди да се върне под наем в Крузейро. Освен това, Джовани записа и кратки престои в Манчестър Сити и Хъл Сити, като след това порита и в САЩ. Сега, вече на 34 години, Джовани рита във втория ешелон на бразилския футбол, а единствената му повиквателна за националния отбор отпреди 13 години е далечен спомен.
Друга звезда с нереализиран потенциал, както в Европа, така и в Южна Америка е Адриано. През 2001 той премина в Интер, като е част от сделка за размяна на играчи с доплащане, а няколко месеца по-късно беше даден под наем на Фиорентина. Все пак, той е в тима на Интер, който печели титлите на Италия през 2005 и 2009, но нападателят се бори с алкохолизма и има постоянни проблеми извън терена, като в крайна сметка се завръща в Бразилия. Там Фламенго го освободи без той да е изиграл нито един мач за клуба, а година по-късно Адриано обяви, че се връща във футбола, но вече в Коринтианс. Само три месеца по-късно обаче клубът прекрати договора му.
Има и не толкова драстични примери - доста бразилски звезди се представят прилично, но без да достигнат очакваните от тях върхове. Диего се изяви като една от големите звезди на бъдещето докато риташе във Вердер (Бремен), но след като премина в Ювентус се сблъска с неочаквани трудности. Халфът не успя да се адаптира към играта на Юве и изкара само един сезон в Италия, след което през 2010 година беше даден под наем на Волфсбург. После на два пъти рита под наем в Атлетико (Мадрид) и накрая през 2014 подписа с Фенербахче.
И това ни връща отново при Робиньо, който като тийнейджър играеше заедно с Диего в Сантос. С него начело тимът взе две титли и стигна до финала за Купа Либертадорес, а след това дойде и големият му трансфер в Реал през 2005. През първия си сезон в Мадрид Робиньо се представи много силно и беше важна част от състава, спечелил титлата на Испания. През следващия сезон обаче формата му спадна, треньорът Бернд Шустер редовно го критикуваше и въпреки, че му обеща нов договор, това така и не се случи.
След това Робиньо беше първата голяма звезда, купена при встъпването в Манчестър Сити на собствениците на клуба от Абу Даби. Цената му беше впечатляваща - 42,5 милиона евро. Робиньо преговаряше и с Челси, но Сити спечели наддаването. Крилото обаче скоро стана жертва на контузиите, а когато беше здрав играеше непостоянно и по-късно премина в Милан, откъдето пък го дадоха под наем на Сантос. През 2013 Робиньо се опита да подпише за постоянно със Сантос, но това не стана и той трябваше да приеме намаляване на заплатата в Милан, като едва тази седмица успя да намери начин да се измъкне от Италия. Понякога футболните истории започват красиво и вълнуващо, но имат тъжен край.
