Последният максимум на Ливърпул под ръководството на Рафаел Бенитес бе през март 2009 г. Тогава тимът бе в такова състояние, че дори играч като Андреа Доссена успя за четири дни да отбележи и на Реал, и на Манчестър Юнайтед.
След това обаче вместо да направи последната крачка към сбъдването на мечтите на своите фенове, Ливърпул сякаш се срина. Точните причини за това не могат да бъдат намерени и до днес, но една от главните е съществуващата надежда, че онзи отбор, който бе преди може да се върне. Нещо, което е на практика невъзможно.
Освен че продължават да копнеят по миналото, част от феновете на Ливърпул, които в последните дни упорито се обявиха против Рой Ходжсън сякаш притежават и кратка памет. Те забравиха при какви обстоятелства бе назначен вече бившият мениджър на тима и каква роля се съгласи да играе. На практика през лятото когато бе обявен за продажба пред Ливърпул имаше само два варианта за наследник на Бенитес: Ходжсън или Далглиш.
Мнозина биха казали, че изборът е неправилен, но от историческа гледна точка можеше да се окаже, че Ходжсън всъщност спасява Далглиш. Дори с Крал Кени при сложната ситуация, която бе в клуба нямаше как да се получат по-добри резултати. Рой не успя да се справи особено успешно с мисията да запази репутацията на Далглиш, предстои да се види как ще го направи той самият.
Самият Ходжсън в последно време предизвикваше преди всичко съжаление - не оскърбително и унизително, защото той не го заслужава, а чисто човешко. Проблемите на Ливърпул се оказаха по-дълбоки, отколкото мнозина си представяха и единственото решение за тях бе революцията, а не еволюцията. За първото обаче Ходжсън бе прекалено стар.
Още от началото всъщност се знаеше, че той е временен вариант, независимо от тайните или явни надежди постоянството и времето да променят това.
Ръцете на доскорошния мениджър на практика бяха вързани - той не разполагаше с реална власт или с гаранции за каквото и да било. Нямаше и надежда, че ако тръгне да влиза в конфликти, дори когато те са необходими, прави резки изявления или радикални стъпки, ще получи нужната му подкрепа и ще бъде разбран.
А без такава действията му биха били обречени. И той осъзна това по-добре и по-рано от всички останали и максимума, което си позволи бе да атакува привържениците, а след това да им се извини.
Джон Хенри и Том Уорнър - новите американски собственици всъщност изобщо не помагат на клуба. Те дълго време не събираха решителност да уволнят Ходжсън, защото не знаеха с кого да го заменят. Ако отбора вървеше и предизвикваше овации може би щяха да имат повече време, но ситуацията бе различна. Затова решението трябваше да бъде взето бързо, което разбира се увеличава риска да бъде грешно. Затова те отново избраха някакъв междинен вариант.
А това също е странно, защото временния треньор е нужен за преходния период, а той в Ливърпул приключи.
През ноември ръководството определи основните направления на своята политика в клуба, акцентите, в която са върху икономиката и увеличението на доходите. Тя предвижда по-голямо внимание за Академията, създаване на собствени звезди, корекция на възнагражденията, разумни и перспективни трансферни вложения. За спортен директор обаче бе назначен човек с противоречива репутация, а изпълнителен директор все още няма.
В този план не е включена покупка на суперзвезди, а най-интересния въпрос е какво ще се случи със старите. Ситуацията и тук не изглежда добра. Лидерите имат пълно право да се интересуват от плановете на клуба, да изказват своето мнение по този въпрос, да се опитват да влияят на някои решения.
Но не е нормално да си позволят да не играят с пълни сили, когато го правят да е по-техен избор, а в останалото време да правят публични изявления, повече приличащи на шантаж. Дали Далглиш ще бъде по-смел от Ходжсън и доколко големи ще бъдат правомощията му предстои да разберем. Съществува все пак минимална вероятност той да може да сътвори чудо и да сложи край на всичко това.
При така стеклите се обстоятелства обаче е напълно неоправдано желанието на Ливърпул да се опитва на всяка цена (в това число и с цената на достойнството си) да се опитва да задържи такива играчи. Дори те да са Фернандо Торес и Пепе Рейна. С парите от тях тимът може да опита да заживее нов живот.
Всъщност днешният Ливърпул си остава отборът на Бенитес, но с него не успя да се оправи дори самият Бенитес. И колкото по-рано „червените" започнат да изграждат нов отбор и спрат безпомощно да вадят спомените от миналото, толкова по-добре за всички. За Ливърпул е важно да запази Джерард, Карагър, може би Лукас, Агер, Каут, Мейрелеш и да се освободи от играчи с големи заплати и малки амбиции. Ако не го направи ще продължи да тъпче на едно място.
Трябва да бъде решен и въпроса кой ще се заеме с това. Още в началото беше ясно, че няма да е Ходжсън, ясно е, че няма да е и Далглиш. Най-интересните варианти са съименниците - Мартин Йол и О'Нил. Първият може да продължи европейското развитие на клуба и да накара тима да играе привлекателно, а вторият може да върне апетита за победи, да подмлади отбора и да го направи по-английски. Вероятността да бъде избран някой от тях обаче е минимална.
В списъка като заместници на Ходжсън бяха Дешан, Юрген Клоп, Ралф Рагник, Андре Вияш-Бояш, Рийкард, Койл и...Рафаел Бенитес. Някои от тях можеше да бъдат назначени и сега, което изключва варианта да бъдат взети лятото. Ако има фаворит за тогава това може би е Юрген Клоп, който сега води Борусия (Дортмунд).
Възможно е обаче постоянният треньор на Ливърпул просто още да не е определен. Което означава, че в историята на клуба в следващите шест месеца няма да бъде обърната нова страница. А основните разговори пак ще се въртят около съдбата на Торес и Рейна, бъдещият нов курс в клуба, загубената репутация и трагичните опити да бъде върнато нещо, което не може да се върне.
