Изминаха пет години, откакто Ливърпул почти спечели Висшата лига с Брендън Роджърс през сезон 2013/14. Може да не осъзнавате колко отдавна беше, защото феновете на останалите 19 клуба от първенството не спират да пеят за онова подхлъзване, сякаш е станало вчера.
В публиката на "Анфийлд" залагат помежду си кога гостуващата агитка ще подхване песничката за Стивън Джерард и често това се случва до 10-ата минута на мача, а в срещата с Манчестър Юнайтед стана още преди да е изминала и минута.
Поздрави за привържениците на Кристъл Палас, които вместо да дразнят съперника, се концентрираха върху новаторската идея да подкрепят собствения си тим. Странно!
Разбира се, някои намират за странно и това, че публиката на Манчестър Юнайтед толкова обича да пее за онзи момент в историята, осигурил титлата на градския им съперник - но те прекарваха доста време и в скандирания против всички, родени в Ливърпул, докато техният голмайстор номер 1 в историята, ливърпулец, носеше капитанската лента на отбора им.
Така или иначе, в момента Ливърпул е в борбата за титлата за пръв път от сезон 2013/14 и отново в лигата се създава настроение тип "всички срещу "червените".
Откъде обаче идва тази нагласа? Защо се смята, че "неутралните" фенове не искат Ливърпул да спечели първенството? И има ли изобщо неутрални в тази ситуация?
Първо, във футбола е трудно да се говори за пълна неутралност. Всеки от нас е усещал племенния инстинкт да подкрепя един отбор, дори ако това означава да е против всички останали. И естествено, не всички фенове на други отбори искат Ливърпул да се провали.
Просто по-крайните са и по-гласовитите, което вероятно е неизбежно. Изказванията на Уейн Рууни са показателни за една променяща се среда: един от символите на Евертън и Манчестър Юнайтед призна, че "не би понесъл да види Ливърпул да спечели титлата... би било кошмар за всеки от Евертън" - в контраст с времената, когато червената и синята част на града подкрепяха любимците си през 80-те при взаимно разбирателство.
Рууни добави, че "през 2005-а те взеха Шампионската лига и още говорят за това, така че ще продължат още 10-15 години, ако сега станат шампиони". В което има известна ирония, предвид как феновете на Юнайтед злорадстват до днес за провала от кампания 2013/14.
Първата причина е в самото заяждане.
Тъжно или не, във футбола мнозина извличат повече удоволствие от някой провал на врага, отколкото от успех на собствения отбор. Примерите са навсякъде. И публиката на Манчестър Сити пее повече за изгубения от Ливърпул финал в Шампионската лига, отколкото за титлата, която техните любими спечелиха миналия сезон с рекордни показатели.
Юрген Клоп и "мърсисайдци" се наслаждават на факта, че са реални конкуренти за върха и клубът е обратно там, където те смятат, че принадлежи. Но някои още им се присмиват, защото не са взимали трофей от 2012 г. и не са ставали шампиони от 1990-а.
Друга причина е разделението между Мърсисайд и останалата страна.
Такова разделение съществува политически и социално. "Ливърпулци не са англичани" е фраза за плакат, който понякога може да се вили на трибуната "Коп" и произхожда от лошото регионално управление на правителството на консерваторите през 80-те.
Градът Ливърпул беше трансформиран с пари от Европейския съюз, и то едва когато стана столица на културата през 2008 г. - така той най-сетне се възстанови, след като Маргарет Тачър го беше вкарала в период на "контролиран упадък".
Нищо чудно, че ливърпулци се чувстват изключени от останалата част на Великобритания и разделението става все по-сериозно последните две десетилетия.
Но Ливърпул в момента представлява модел за пример.
Още през януари материал на уважавания журналист от Times Хенри Уинтър предизвика доста спорове в мрежата. Статията беше озаглавена "Всеки фен трябва да празнува, ако Ливърпул триумфира" и зад провокативното заглавие стоеше убедителна теза: през последните години в Ливърпул развиха клуба разумно, устойчиво и с ясен план. Управлението е добро и синхронизирано, не се забелязват сътресения и борби за влияние, парите се харчат внимателно.
Наистина инвестициите са големи, но Ливърпул се подсилваше постепенно с вълнуващи млади играчи, а привличането на фигури като Салах, Ван Дайк и Алисон изстреля отбора на съвсем друго ниво. Независимо дали противниковите фенове ще го признаят или не, Ливърпул им показва пътя, по който да тръгнат, за да се борят с огромния потенциал и ресурси на Манчестър Сити.
Конкретно при Манчестър Юнайтед е по-вероятно да се доближи до Сити, ако следва именно развитието на Ливърпул в последните поне три години.
Затова "мърсисайдци" заслужават известно признание от останалите, дори да не станат шампиони. И дори да не успеят да спечелят симпатиите им с показаното на терена.
