Спомените понякога твърде лесно избледняват и мнозина вече са забравили как той сякаш се носеше по крилото, топката бе като залепена за крака му, а душата му бе изпълнена с уникален плам.
Ако има Създател, то той със сигурност е оставил отпечатъка си върху левия крак на Денилсон де Оливейра Араухо, една забравен легенда на бразилския футбол от недалечното минало.
Всеки, който е гледал крилото в действие, би си помислил, че той ще бъде помнен завинаги като един от най-добрите в историята, но кариерата на Денилсон пое по по-различен път.
Днес той е само един от уникалните таланти, които останаха в сянката на своето звездно поколение и бяха обречени на забрава.
Атакуващите крила винаги са имали особено влияние върху играта и са успява ли да спечелят публиката по един или друг начин - те традиционно са сред най-впечатляващите футболисти на терена.
От тях се очаква да излъжат крайния бранител, да дадат головия пас или дори да се включат от дълбочина със завършващия удар.
Днес все по-рядко виждаме отбори, които да разполагат с две бързи и технични офанзивни крила, кото да тероризират противниците и по двата фланга на атаката - един мил, но далечен спомен от златните години на футбола.
Напоследък играта се основава все повече на тактики за владее не на топката и по-праволинейни тактики, които често ощетяват публиката по отношение на магията и красотата в спорта - всичко в името на победата.
Именно това е причината играчи като Денилсон да са изчезваща порода.
Когато обаче неговата позиция бе в пика си, то именно бразилецът бе архетипът. Имаше бързина и техника, раздаваше подавания с пета, владееше обръщането на Кройф до съвършенство. Сякаш Денилсон имаше неограничена арсенал.
Единствената му футболна слабост - макар че умееше да играе еднакво добре и по двете крила, десният крак му служеше само за баланс. И все пак с левия можеше да направи всичко, което поиска.
Кариерата му започна в Сао Пауло, където дебютира на 17 и само 2 години по-късно вече бе национал на Бразилия. Той бе ключова част от едно ново поколение за Селесао, което щеше да завладее света. По онова време в Бразилия го наричат Каньотейро (Левичаря), какъвто е бил прякора на клубна легенда на Сао Пауло от 50-те.
В родния си клуб Денилсон все още е със статут на легенда, макар да има за него едва 50 мача. Потенциалът му тогава е толкова голям, че го сравняват с някои от най-великите крила в историята Гаринча и Жаирзиньо.
При престоя си в най-големия град от южната хемисфера Денилсон има средно по гол на всеки два мача,а освен това успява да блесне на национално ниво - първо за Бразилия под 17 години във Франция, а след това и за мъжкия отбор на Селесао. Тимът спечели Копа Америка 1997 с незабравимата си самба, а същата година триумфира и за Купата на конфедерациите.
Следващата година се оказва определяща за съдбата на младия футболист. Той блестеше и в рекламата на Nike, която обиколи света преди Мондиал 98 във Франция - това бе една от най-запомнящите се футболни реклами. Ако нямаше с какво друго, със сигурност щеше да остане в историята поне с нея.
Там освен него блестяха имената на Роналдо, Ромарио, Кафу и Роберто Карлош, които, ако случайно не сте я гледали (защото няма как да сте я забравили), разиграваха охранителите на летището със своя самба стил, демонстрирайки великолепната си техника под звуците на Mas Que Nada...
По някакъв начин тази реклама може да послужи като метафора за цялата кариера на Денилсон - вълнуваща, завладяваща, забавна и талантлива, но точно в най-важния момент... греда.
Точно преди да заснеме въпросната реклама за Франция 98 Денилсон завърши трансфера, който беляза цялата му кариера. Златното момче на Бразилия подписа с испанския Реал Бетис за рекордните тогава 31,5 млн. евро, подобрявайки постижението на сънародника си Роналдо (от Барселона в Интер година по-рано). Само че Денилсон така и не можа да разгърне огромния си потенциал на голямата сцена, както го направи Феномена.
По онова време всички смятаха, че именно той ще е следващото голямо име във футбола - само на 20 години света беше в краката му (или поне в левия).
Барселона, Реал Мадрид и Манчестър Юнайтед се надпреварваха за подписа му, затова бе шокираща новина, когато той прие офертата на Бетис. Доста ченета увиснаха, а Денилсон бе човекът, от когото се очакваше да започне нова ера в историята на клуба под ръководството на президента Мануел Руис де Лопера.
За Лопера парите не бяха проблем, той искаше да направи изявление (подобно на ПСЖ с привличането на Неймар) чрез едно марково попълнение и тъкмо това се случи.
Само че по-късно се оказа, че президентът използва отбора само като машина за пране на пари и след това го източва нелегално към други свои бизнеси. Така той остави отбора пред несигурно бъдеще от финансова гледна точка.
Но да се върнем на главния герой Денилсон. След като бе финализирал големия си трансфер и бе заснел легендарната реклама, го очакваше Световно първенство. Въпреки че преди турнира медиите му обръщаха повече внимание, отколкото и на Феномена, той не бе титуляр в първия мач срещу Шотландия.
Това се оказа показателно за проблемите му в дългосрочен план - имаше стил, но не и постоянство, затова треньорите не можеха да му имат доверие във важните моменти. По тази причина селекционерът Марио Загало, който лично два пъти бе печелил Световната купа като футболист, предпочете да играе на сигурно с Роналдо, Ривалдо и Ромарио в нападение. Денилсон се появи на терена едва в 70-ата минута.
Когато подписа с Бетис в пресата се тръбеше, че по-големи отбори като Интер, Барселона или Реал например често могат да попречат на млади таланти като него да достигнат потенциала си. Но Бетис искаше да се развива заедно с новото си попълнение, което изглеждаше, че си струва парите.
Самият Роналдо вещаеше Денилсон да се превърне в звездата на Мондиал 98, а медиите с радост приеха идеята за новия Гаринча, който ще зарежда с положения Феномена и Ривалдо.
След платената рекордна сума хората очакваха всяко него докосване да е от световна класа. Денилсон вече не бе талантливото момче от Сао пауло, а най-скъпият футболист в света, което носи своята тежест.
По време на целия турнир обаче Денилсон не се вписа особено добре в тактиката на треньора. Накрая Бразилия загуби финала с 0:3 от домакина Франция, а най-скъпият футболист по онова време трябваше да пренасочи енергията си към новото първенство, където тепърва да се доказва.
Денилсон прекара следващите 7 години от кариерата си в Бетис, клуб, чието име е като синоним за играча. Изигра над 200 мача, но никой не си е представял, че нещата ще се развият по такъв начин - той се провали в опита си да покаже постоянство, а младежкият му и разчупен стил сякаш напълно избледня с годините.
Още през първия му сезон в отбора „зелено-белите" се сринаха до долната половина от таблицата, въпреки че предния сезон завършиха осми. Дори с пълната подкрепа на феновете Денилсон се нуждаеше от повече от над половин година, за да вкара първия си гол за Бетис - това се случи навръх Свети Валентин и бе единственият романтичен момент в историята между клуба и бразилеца.
Същите слабости се забелязваха в Бетис като клуб, а през втората му година тима дори изпадна в Сегунда дивисион.
Тогава Денилсон временно се върна под наем в родината си с екипа ан Фламенго в опит да се намалят разходите на отбора. За него пък това бе втори шанс да влезе в сметките на Селесао за предстоящия Мондиал 2002. Това обаче определено не е било в плановете му, нито в тези на Лопера два години по-рано, когато подписаха рекордното споразумение.
Заради високата му заплата Фламенго не можаха да го задържат дълго и Денилсон се завърна отново в Бетис през януари 2001-а. Той помогна на тима да се върне в Ла Лига, но през следващите пет години двете страни преживяха доста перипетии.
Онова, от което Денилсон отчайващо се нуждаеше бе постоянство, но от клуба не му помогнаха особено, след като смениха осем треньори за три години.
Все пак имаше и хубави моменти - през 2005-а отборът се класира за Шампионската лига и дори спечели Купата на краля, макар той да не бе главният „виновник" за успехите. Денилсон спечели и място в тима на Бразилия за Мондиал 2002. Там влезе няколко пъти като резерва и получи мечтания златен медал, но така и не се превърна в играча, който всички очакваха да видят, да не говорим за новия Гаринча. Героят и тогава беше Роналдо - благодарение на неговите два гола Бразилия този път спечели финала (срещу Германия).
Накрая дойде 2005-а, когато Денилсон и Бетис най-накрая се разделиха. Той отиде във Франция, за да пробва късмета си с Бордо, но изкара там само един сезон. След това кариерата му попадна в спирала, която го засмукваше все по-надолу, макар тогава да бе едва на 27 и да имаше още силни години пред себе си.
Вместо най-сетне да се утвърди обаче Денилсон се превърна в типичния футболен номад - игра за 6 клуба от 5 държави (Саудитска Арабаия, Бразилия, САЩ, Виетнам и Гърция) в рамките на 4 години.
Терминът „игра" дори е малко преувеличен, тъй като записа средно по 9 мача на клуб, но пък успя да прибере някои доста солидни хонорари.
След престоя си в Бордо той облече екипа на Ал Насър, но скоро след това се завърна отново в Бразилия с Палмейрас под ръководството на Вандерлей Люксембурго. Бившият треньор на Реал Мадрид разчита на него в 30 мача, след което Денилсон реши да замине за Виетнам, където стана най-скъпоплатеният играч в лигата (4 млн. паунда на година) с екипа на Хай Понг. Там обаче изкара само три седмици и изигра едва един мач, преди да се контузи.
Накрая премина в Кавала, където не изигра дори една среща, преди да окачи бутонките на стената след 16 години. Денилсон дори не получи възможност за последно да докосне топката с магическия си някога ляв крак.
Понякога приказките не завършват с щастлив край. Невероятният талант на бразилецът сякаш угасна под натиска на онези 31,5 млн. евро и на скоростта, с която всичко се случи за него.
Този проблем е доста наболял и при днешните талантливи млади играчи. Публиката бе толкова запленена от магията на Денилсон и феноменалния старт на кариерата му, че го направи най-обсъждания футболист в света едва на 20-годишна възраст.
Но явно не му бе писано да се нареди до най-великите. В живота си човек трябва да взима доста ключови решения и изглежда Денилсон направи твърде много грешни. Той често избираше финансовото си благосъстояние пред спортните постижения и жертва една от най-обещаващите кариери на своето поколение.
Да, той наистина има доста ценни медали във витрината си, но за болшинството няма особени заслуги, а и биха могли да бъдат далеч повече.
В крайна сметка натискът и алчността в комбинация засенчиха един бляскав талант, който така и не достигна потенциала си за съжаление на феновете на красивия футбол.
