Амиен е тихо градче в северната част на Франция и неочакваната дестинация, към която се насочи английският нападател Анди Керъл през лятото.
34-годишният ветеран някога беше най-скъпият британски футболист, но потъна бързо и за последно беше освободен от третодивизионния Рединг.
Цялата му досегашна кариера беше преминала на Острова, но той се реши да смени рязко обстановката, да отиде на максимално спокойно място и да се състезава във френската втора дивизия.
Вероятно мнозина вече са го забравили, а други са убедени, че каквато и класа да е имал до един момент, тя отдавна се е изпарила. Но Керъл наскоро напомни за себе си с фамозен гол в Лига 2, при който някак небрежно се разписа с удар от въздуха почти от центъра.
𝗜𝗡𝗖𝗥𝗢𝗬𝗔𝗕𝗟𝗘 @AndyTCarroll 😍 pic.twitter.com/unbwTipIAW
— Ligue 2 BKT (@Ligue2BKT) October 22, 2023
Дошло е вече времето му за равносметка в кариерата, както и за споделяне на някои от най-лудите преживелици през годините - включително рекордният трансфер в Ливърпул, който изобщо не трябваше да се случва.
Но какво го е накарало да избере Амиен?
"Бях в Нюкасъл от 7-годишен, дебютирах за отбора на 17", разказва юношата на "джордитата". "Реших, че ако сега не замина за чужбина, никога няма да го направя".
Той не крие, че е щастлив, че във Франция не го разпознават и може да живее несравнимо по-спокоен и нормален живот.
Именно нормалността му е липсвала в някои от най-напрегнатите моменти на Острова.
"Баща ми работеше във фабрика, строеше части за кораби, мама беше готвачка в старчески дом. Татко се прибираше в 5 следобед и прекарвахме час-два в градината преди вечеря. Хвърляше ми топката и ме караше да ритам ту с левия, ту с десния крак. А аз го карах да ми я хвърли високо, за да играя с глава".
Майката на Анди пък го води на мачове и отрано става ясно, че футболът ще бъде неговата съдба. Все още със запазената си марка - дългата коса, вързана на конска опашка, нападателят сякаш не се е променил много с времето, поне на външен вид.
Далеч в миналото обаче са годините му в школата на Нюкасъл и първите сблъсъци със света на големия футбол.
Сам признава, че е щял да стане военен, ако не му беше провървяло в спорта. В началото пък харчи като луд парите от първия професионален договор.
"Постъпваха в банковата ми сметка и веднага излизаха оттам. На 17 имаш всички тези пари, а приятелите ти нямат нищо, затова ги взимаш с теб".
"Харчех за глупости. В съблекалнята всички идваха с ламборджинита или с дизайнерски дрехи. Мислех си, че щом те го правят, трябва и аз. Исках екзотична котка, намерих си една бенгалска и я взех. Около 1000 паунда", спомня си още Керъл.
С бенгалската котка обаче нещата не потръгват и само след две седмици той се отървава от нея, като я дава на родителите си.
"Като се върна назад, това беше лудост. Сега знам много неща, които ми се иска да знаех тогава", вдига рамене футболистът.
Анди Керъл посочва 2010-а като най-силната година в кариерата си, макар че в нея се сблъсква и с големия шок.
Нюкасъл успява да се върне във Висшата лига и в елита нападателят отбелязва 19 гола, носейки легендарната фланелка с №9.
После е продаден на Ливърпул без да се търси неговото съгласие. Точно си е купил мечтаната нова къща в Нюкасъл и е подписал нов дългосрочен договор, но офертата от мърсисайдци се оказва твърде примамлива за неговия клуб.
"Не разбирах какво се случва, не исках да ходя никъде, но ми казаха, че се налага. Чух го по Sky Sports: 30 млн. паунда за Анди Керъл от Тотнъм са отхвърлени. 35 млн. от Ливърпул са приети".
"Отидох да питам мениджъра, той звънна на собственика и собственикът каза: "Да, тръгваш си".
"Взеха да ми звънят родителите и разни приятели да ме питат какво става, а аз самият не знаех. После звънна агентът ми да ме извести: "Хеликоптерът пристигна, трябва да тръгваме". Нямах нито дрехи, нито багаж, нито нищо. За по-малко от час стана всичко. Точно бях купил къща, но така и не заживях в нея".
Така Керъл се превръща в най-скъпия британски футболист по онова време, но сериозните промени са в много аспекти и му се отразяват.
Свикнал да яде каквото си иска преди мачовете на Нюкасъл, в Ливърпул той се сблъсква с професионализъм на друго ниво.
"Дори преди домакинските мачове отсядахме в хотел, хранеха ни с паста и хубави плодове. Преди си взимах йоркширски пудинги и сосове, а вече ми се казваше какво и кога да ям. Издокарани с костюми, вечерта преди мач се хранехме заедно със съотборниците. В Нюкасъл в петък вечер излизах с приятели или с родителите".
"В Ливърпул беше стъпка нагоре, беше елитно ниво. Беше трудно за мен. Не можех просто да си ходя по улицата, както в Нюкасъл. Изведнъж имаше хора пред къщата ми, имах 24-часова охрана отпред, не можех да правя нищо. Футболът беше различен, начинът на живот също".
"А бях на 21, бях направо бебе. И бях сам".
Тези признания до голяма степен обясняват защо гръмкият трансфер се оказва такъв провал.
"Когато подписах с Ливърпул, всъщност бях контузен. В първите шест седмици не тренирах с останалите, не се опознах с тях. Разочарован съм, че не дооцених Ливърпул, приемах го за даденост. Дотогава всичко, което докоснех, се превръщаше в злато и може би твърде много си повярвах".
"Не мога да кажа защо не се получиха нещата. Може би просто не бях достатъчно добър... не знам. Просто ми се иска да бях използвал по-добре шанса си", откровен е Керъл.
Англичанинът взима №9 от напусналия Фернандо Торес, когото трябва да замести. Но в 18-месечния му престой на "Анфийлд" контузиите не спират да го преследват и отбелязва само 6 гола в лигата.
През следващите години преминава в Уест Хем, завръща се в Нюкасъл, после стига и до Рединг и Уест Бромич.
Никъде не му потръгва особено, но пък е пълен с истории от активните си години - екскурзия с частен самолет до Ибиса с Джо Харт, посещение в бекстейджа на боксов мач заедно със Златан Ибрахимович, както и купуване на имението на Род Стюарт.
Керъл се нанася в къщата на музикалната легенда след като е трансфериран в Уест Хем.
"Гледах в един документален филм как Род е писал песента Maggie May в същия хол, в който бях тогава! Когато купих имението от него, то си имаше собствен футболен терен със съблекални за домакини и гости, където разни футболисти бяха оставили автографи - всякакви играчи от Рейнджърс, Селтик, Ливърпул, Нюкасъл. Долу в бара имаше наливна бира, а Род беше правил партита, на които беше пял, а футболистите бяха играли на терена", разказва Керъл.
Имотите са голяма страст на Анди и той вече има собствена инвестиционна компания, а когато спре с футбола предпочита да прекарва време с петте си деца, вместо да се впуска в треньорския занаят.
Играчът се връща и към проблемите си с различни травми, както и към измислиците, писани за него в пресата.
Веднъж мениджърът на Уест Хем Сам Алърдайс го вика при себе си, за да му каже, че до него е достигнал следният слух: Анди е бил пиян, играл е тенис на маса, победил е и от радост скочил на масата, при което изкълчил глезена си. Нищо подобно обаче не се е случвало.
"Измисляха истории за мен и медиите ги подхващаха. "Анди Керъл е наркоман" - даже пееха такава песен за мен. Близките ми знаеха, че никога не взимам наркотици".
"И бях контузен не защото го исках! В Уест Хем имах период, в който се отказах от всичко, толкова бях депресиран. Не излизах от къщи, мразех всичко и всички. Бях обект на тормоз заради това, че съм контузен. Мислех да се оттегля. Толкова врати са се отворили пред мен заради футбола и съм благодарен за това, но си имах и своите трудни моменти. Хората виждат парите, но не и жертвите ти", изтъква Керъл.
"Сега вече нямам планове да спирам. Просто обичам да играя футбол, независимо на какво ниво. Напуснах училище и реално ми се плащаше, за да практикувам хобито си. Дори да ми се беше получило само в Нюкасъл, пак щях да съм доволен", категоричен е футболистът.
За съжаление, широката публика винаги ще го помни предимно със злополучния трансфер на "Анфийлд" и трудностите му там, но той има защо да остане с високо вдигната глава.
И да изживее гордо последните си футболни години в идиличната френска обстановка.
