"Красотата е над гения, защото не изисква разбиране", е казал Оскар Уайлд. В случая с френския "леден ангел" Ален Делон красотата и драматичният талант са се обединили в едно.
На 8 ноември легендарният парижанин, любимец на зрителите по цял свят, въплъщението на френското кино, снимал се в почти 90 филма, навърши 75 години. В какво се крие тайната на популярността му?
Жените както и преди се изкушават да падат в неговите обятия, а мъжете мечтаят да си поговорят с него "по мъжки". Някога учениците са се вдъхновявали от авантюристично-романтичните му герои. Женското въображение е било разтърсвано от филма "Басейнът" (1969) на Жак Деми, представител на френската "нова вълна" - интелектуално кино с разкрепостен киноезик.
В "Басейнът" той си партнира с бившата си любима - австрийската кинодива Роми Шнайдер. Всъщност обаче Делон е познат на киноманите от доста по-рано - още от шедьовъра на Лукино Висконти "Роко и неговите братя" (1960), или от "Затъмнение" (1962) на Микеланджело Антониони.
И досега Делон минава за олицетворение на западния шик и галско остроумие
Интервютата му продължават да бъдат сензация, в Интернет както и преди бурно се обсъждат неговите филми. И макар да е поизгубил някогашния си блясък, "леденият киноангел" е посрещан от пълни зали с почитатели. За цяло поколение той се е превърнал в уникално въплъщение на съвременността.
В небесносините очи на героите му се редуват фалшива невинност, инквизиторска проницателност, дяволски проблясъци на авантюризъм, изгубеност и дори отчаяние. Донякъде може да се каже, че в киното Делон безпощадно е разказал живота на човека от XX век - и именно затова филмите му не губят актуалност и до този момент.
Би могъл да бъде герой на Стендал
Самотник по природа, честолюбив, с авантюристична нагласа - той би могъл да бъде герой на някой от романите на Стендал. Той е перфектен образ на self-made man.
През 1956 г., след като служи четири години в армията (във френските войски в Индокитай), Делон - тогава просто сервитьор в кафене - се сближава с млади актьори, и през 1957 г. заедно с един от приятелите си, актьора Жан-Клод Бриали, облечен с взет под наем смокинг, изведнъж се оказва на кинофестивала в Кан. Продуцентите, агентите и режисьорите, заинтригувани от появата на никому неизвестния дотогава красавец, буквално го затрупват с предложения.
А всъщност до този момент Ален не е имал нищо общо с актьорската професия - изкарвал е хляба си като портиер, месар, дори е ходил на уроци по бокс. Възходът му започва в края на 50-те години. Тогава най-добрият холивудски продуцент Дейвид Селзник предлага на младия французин договор за седем години - и получава отказ. Делон от малък се отличава с интелект и силен характер - и преценява, че е по-добре да стане голяма европейска кинозвезда, отколкото да се влее в армията от известни американски актьори.
Аналогиите с героите на Стендал не спират дотук. Делон моментално започва връзки с известни красавици. Двамата с "австрийската принцеса" Роми Шнайдер са смятани за най-красивата европейска кинодвойка; но през 1964 г. той разваля продължилия пет години техен годеж. След това постъпва по същия начин с други жени.
Майката на Шнайдер в мемоарите си директно обвинява Делон, че е "прекършил" живота на дъщеря й, твърдейки, че след връзката с него Роми Шнайдер никога вече не е била щастлива. Едва когато тя е на ръба на гибелта и вече злоупотребява с транквиланти от скръб (съпругът й се е самоубил, а синът й е загинал в инцидент), Делон се оказва до бившата си любима - вече като приятел. След години той споделя за нея с тъга, че "е била любовта на живота му".
"Имам противен раздразнителен характер, от това идват и проблемите ми"
Крахът на последващите си отношения с жени, в това число и с последната съпруга Розали ван Бремен, майка на дъщеря му Анушка и син (от първата - Натали има голям син Антъни, а от втората няма деца), Делон обяснява със своя "противен раздразнителен характер" и трудната си младост. В училище той споделя, че се е чувствал като "злобен, нервен таралеж", винаги готов да прибегне към жестокост. В онези години Делон се е славил като неукротим хулиган и неведнъж е изключван от много училища. По-късно става ясно, че е имал сериозни проблеми с втория си баща, който го е пребивал.
Актьорът си е позволявал твърде много волности: и връзки с гангстерския свят (след завръщането му от армията), и съдебни дела със собствения си син Антъни - за това, че в бизнеса си използва името Делон.
Делон прекратява отношенията си с майка си - донякъде защото като малък е бил даден за отглеждане в чуждо семейство; той е расъл в двора на затвор, виждайки целия живот зад решетките отблизо. "Аз съм родом отникъде", казва след години актьорът за своето детство.
Делон никога не е бил ангел. Същевременно винаги е умеел да бъде добър приятел: с Жан Габен, Жан-Пол Белмондо (в тандем с тях Делон се снима в няколко филма), с Клаудия Кардинале, както и с Ани Жирардо и Ренато Салваторе, с които участва в "Роко и неговите братя". В мемоарите си Жирардо разказва за Делон с трепетна приятелска нежност.
Героите на Делон като квинтесенция на столетието
Той игнорира завистниците, които твърдят, че режисьорите го харесват не заради таланта, а заради красотата му - и го обвиняват в хомосексуални връзки, например с режисьора Рене Клеман. Именно Клеман снима донеслия на Делон първи сериозен успех филм "Под яркото слънце" (1960) - история за очарователен бедняк, който убива богат плейбой и се представя се за него.
За поклонниците на Делона тайната на успеха му е очевидна - той умее да изкаже с поглед толкова, колкото не е в състояние да предаде дори най-сполучливият диалог. Режисьорите често използват изразителния контраст на хлапашки младата му, фалшиво беззащитна външност - и твърдия като диамант характер под нея. В ролите си Делон обикновено е загадъчен, лаконичен - и многозначителен, с което буквално омагьосва зрителите. Но това не е всичко.
Героите на Делон се превръщат в квинтесенция на XX век - жесток, двойствен, стремително развиващ се - и циничен. Тази съвременност на характера и точното съответствие на духа на времето не остава незабелязана още за Лукино Висконти, който го лансира в "Гепардът" през 1963 г. в ролята на млад безпринципен авантюрист.
През 1977 г. пък излиза "Бързащият човек" на Едуардо Молинаро - своеобразна енциклопедия на човека от XX век, в който Делон изиграва герой, буквално препускащ през живота и способен да обича само на бегом, без да се замисля особено.
Незабравима е ролята му на барон Суан в екранизацията на "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст.
В продължение на години олицетворява "новото кино" - лишено от комплекси, понякога прекалено откровено, с оголен нерв и неприкрита плът.
Той променя замисъла на режисьорите
Впрочем ако режисьорите правят опити да сведат цялата му игра до кокетиране с външността му, Делон неизменно променя замисъла им. Той бързо възмъжава професионално и винаги е подхождал сериозно към ролите си. Нервната му игра в първите му филми се сменя с уверена и немногословна изява в "Самураят" (1967) на Жан-Пиер Мелвил (за убиеца Джеф Костело), органично и блестящо изпълнение в "Нашата история" (1984) на Бертран Блие, където Делон е и копродуцент. За ролята на влюбен алкохолик в тази лента актьорът получава най-голямата награда на френската киноакадемия - "Сезар".
Зрителите се побъркват по него, дори ако го гледат в чисто комерсиални филми. Остроумен и очарователен, той се превръща в нарицателно - и накрая постмодерно се заема да преосмисля своята слава и да преодолява христоматийния звезден блясък. Така че в комедията "Астерикс на Олимпийските игри" (2008) Делон играе пародия на самия себе си - в образа на нарцистичния Юлий Цезар.
Звезда по право
Зрителите както и преди посрещат Делон като суперзвезда, макар той практически да се е оттеглил от киното от около 20 години. След като дълго е работил за изграждането на името си, сега тези усилия му се отплащат - и името му работи за него. Делон от почти половин век не се налага да доказва на света мястото си - то му се полага почти по право.
И макар поостарял, той не изневерява на признака "красив като Ален Делон". Донякъде запазил юношеския си вид, той остава достолепно привлекателен - и не спира да хипнотизира публиката. Дори на 75, Делон остава легенда на XX век - едновременно романтична и реалистична.
