Изникна от един кашон, на който с маркер беше написано documents. Първо видях едното му протрито жълто ухо. Когато съзрях кръглото оченце и избродираната с червен конец уста, го разпознах - мечо Васил - най-старият жив свидетел на тайния живот на моето детство.
Няма да изпадам в сантиментални разкази за онова време и играчката Васил в него - не това е идеята на този текст. Ще ви дам само няколко важни подробности от неговия живот, които показват колко стойностно се оказва едно такова откритие години по-късно.
Васил е дошъл в семейството доста преди то да се състави.
Гадже на баща ми му го подарило за умилителен спомен, той го прибрал някъде по ергенските си квартирни багажи и след няколко години, вече като женен мъж с малко бебе, го открил.
Майка ми знаела произхода на въпросното мече, но тъй като не била ревнива, особено към миналото на мъжа си, спокойно го оставила да се влее в бебешкото ми ежедневие.
Така Васил много повече от мечка - през годините той изпълняваше ролята на бебе, което разхождах авторитетно в количка, спеше в леглото ми, пътуваше с нас навсякъде и от време на време прекарваше по някоя друга нощ изпран и виснал на простора със защипани уши.
От редовната употреба в най-различни, несвойствени за мечка роли, ушите му се протриха и прокъсаха, та баба ми редовно го позакърпваше с игра и конец, което ме довеждаше до истински истеричен плач.
Да откриеш любимата си детска играчка сред тоновете багажи, които те следват в живота, трябва да се изпита лично.
Не само защото всеки има своите спомени и своите плюшени, пластмасови, дървени или други детски свидетели. Важен е процесът на откривателството и всичките истории, хора, случки и мисли, които нахлуват в главата ти като потеря дълго затворени конници.
Важно е онова чувство, което без да си даваш сметка, те кара да се видиш тогава и сега - и хубаво да си огледаш и осмислиш настоящето.
Преди години, когато майка ми почина, трябваше за един ден да прегледам огромното количество багаж, складирано от нея по стар социалистически навик в семейната ни вила. Да уточня, че не става дума за някакъв лукс - говоря за къща от осемдесет квадрата обитаема площ, с две миниатюрни стаички и баня, в която почти трябва да прегърнеш мивката, за да вземеш душ.
Та, в тази любима на фамилията ваканционна собственост в продължение на около 30 години се бяха трупали едно по едно всякакви неизхвърлени от битието и спомените ни неща. По магичен начин всяко едно от тях си беше намерило ъгълчето и се беше кротнало там, необезпокоявано с десетилетия.
Някои от обектите продължаваха вярно да служат - като един тантурест, гигантски диван от 50-те с надстройка, която застрашително се накланяше към темето ти, когато седнеш на избушените му пружини.
На въоръжение бяха и две двойки кресла от различни мебелни серии, които всъщност се различаваха само по тапицерията и историята си. Сивите бяха от моминството на майка ми, а масленозелените - купени за първата софийска квартира на баща ми. Иначе и четирите бяха ужасно неудобни и тежки, но със забележителен дизайн от 60-те - правоъгълни седалки и облегалки и дълги, заоблени накрая дървени подлакътници.
Около тях се мотаеха всякакви вазички, малки и по-големи маси, пребоядисвани в годините в няколко нескопосни, пъти, шкафчета, столове и дори един двукрилен лакиран гардероб. Той имаше различна участ - беше натирен в помощната барака зад официалната къща и съхраняваше няколко чувала с предмети и дрехи.
Лично аз знаех за съдържанието, но майка ми беше тази, която всяко лято отделяше по един ден, за да го прегледа отново и евентуално да поизхвърли нещо.
И, ако си имате майка, родена в периода 1930 - 1950 г., знаете, че действието „хвърлям", когато се отнася до семейни притежания, събирани в години на социалистически дефицит, не съществува.
Така че майка ми просто пренареждаше чувалите от оня гардероб, след което отново го заключваше по неговия специален начин ( инструкция: леко повдигаш лявата врата, ритваш дясната и бързо превърташ ключа) и с изтупване на ръце и въздишка констатираше: „Абе много неща има за изхвърляне от тоя гардероб, ама знае ли човек...". И догодина пак!
Така дойде тази „догодина", в която аз трябваше да се занимая с вътрешността на гардероба.
Поех отговорността далеч по-твърдо от майка си и като човек на новото време, в което няма дефицити на битови неща, реших да засилвам ненужностите към кофата - и това е.
За помощ взех една специална приятелка - от тези, на които можеш да се обадиш среднощ, за да изревеш, че котката ти се е заключила на балкона и тя до десет минути е дошла с куфарче инструменти, термос с кафе и план за евакуация.
Благодарение на нея обърнахме нещата в самата къща бързо.
Отървахме се от полусчупени ножове, овързани с връв, чинийки с избелели шарки и оръфани порцеланови краища, покривчици с неизтриваеми лекета, чаршафи с разбридани шевове, ръждясали отварачки за консерви, пепелници с пожълтели дъна, руски метални инструменти за нещо суперспецифично, като преса за правене на улеи в телешки стекове без кост, малка кукла негърче - стойка за тирбушон, набор от петдесетина празни кофички от кисело мляко с правоъгълна форма, виетнамско кръгло сгъваемо ветрило, битова бонбониера цървул, миниатюрен пътнически шах с магнитна дъска, рекламни тефтери на „Арома" от 1976-та с адекватния към момента работен график на майка ми, пукната гарафа за ракия и пет, големи като палец, чашки от цветно стъкло към нея, неработеща руска пътна ютия, направена някога от останалия метал в някой завод за танкове, туристически газеник в подгизнала мукавяна кутия, поднос за кафе с пейзаж от Владивосток на дъното, чешка резачка за варени яйца, немски ръчен миксер с щампа DDR на счупената дръжка, солница Кремъл...
Изобщо - цял битак от изтормозени докрай джунджурии, които завършиха съдбата си в кашон, до един контейнер за боклук. И които вероятно са станали ненадейното чудесно откритие за деня в живота на някой друг.
Такова пакетиране и хвърляне има здравословен смисъл - разделяш се с ненужности, които са тъпкали пространствата на обиталището ти и са го задръстили с нахалното си присъствие. Когато ги откриеш, са като гаменчета, които си хванал на мястото на престъплението - спотаени едни такива, сигурни в стойността си. И много, много не ти пука.
С гардероба обаче и неговите няколко чувала си беше съвсем различно.
Отварям аз по стари указания вратите му (първо ритваш дясната врата, след това повдигаш лявата и все така бързо врътваш ключа), те изскърцват недоволно и пред мен като на сцена изникват няколко огромни найлонови торби, грижливо завързани с еднакви ластици. Първият ме жилва по ръката, докато го развивам - напомни ми малко мамините шамарчета, когато се опитвах да лъжа.
Отварям го аз, а отвътре - същото жълто ухо, което изскочи от кашона documents в началото на този текст. Васил!
И след него цяла чудесия от неща, които бях забравила че никога няма да забравя - бебешкия плетен на ръка зелен шал на майка ми, първата детска риза на баща ми, свещник от ковано желязо под формата на птица - първият сватбен подарък на нашите, най-милите ми и единствени по онова време маратонки в червено и бяло, които с мама купихме от Унгария в началото на 80-те...
Ровенето в първия чувал ми отне около час. Всяко нещо, което изникваше от него, беше нова история, която ме караше да възкликвам и под леко отегчаващия се поглед на моята приятелка да изпадам в поредния разказ за всички обстоятелства.
Когато стигнахме до петия чувал, практичната ми и вечно планирана другарка от училищните години не издържа, стовари затворен огромния пакет в краката ми и каза: „Това да го изхвърлям ли направо или още ще си спомняш?"
Сега, девет години по-късно, нещата стоят така. Приятелката ми отдавна не живее в България. Пътува по света, практично пакетира нещата си за кратки и дълги командировки и с типичната си организираност от време на време ме проверва и стабилизира емоционално.
Майчиният чеиз с плетени на една кука покривчици, покривала за легла, тъкани кухненски престилки и десетки комплекти бели чаршафи с чисто нов етикети „Балкантурист" (открити в чувал номер 1, 2 и 3 в оня гардероб ) достойно ме следва от дом на дом и с всяко преместване ми става по-мил и по-мил.
Мечо Васил, след нестабилна кариера в спалнята ми на възрастен и гастроли из различни шкафове, аха да стане част и от детството на децата ми, но не устоя на конкуренцията на китайската индустрия за играчки и отстъпи в запаса незнайно къде.
И сега, най-неочаквано, изникна с целия си протъркан блясък от картонена кутия, в която трябваше да има документи. Всъщност, мечо Васил отвсякъде си е документ - годините и историите личат по тялото му, стига обаче да разполагаш с азбуката да ги прочетеш. Точно тази я знаят отчасти моите деца.
Може би за тях той все още ще значи нещо, като част от миналото на майка им
За следващите поколения обаче ще е просто стара играчка с протрити уши и бродирана на ръка червена уста и най-нормално ще свърши до кофата на някое населено място в някоя страна, някъде по света.
Опитвам се да приема това нормално. И продължавам да разопаковам, все по-малко да изхвърлям и все повече да си спомням.
Не знам дали е процес на остаряване. Може би е равносметка, може би е носталгия, може би е опит на тъсене на идентичност. Във всички случаи обаче е готино пътуване, което си струва да предприемеш.
Та, знаете ли къде ви е любимата играчка от детството?...
