Томас седи на масата под навеса и пуфти тежко от жегата. Ранен следобед е и той чака да минат още няколко часа, за да продължи да седи под въпросния навес, но с бутилчица домашно ципуро пред себе си; да дойдат няколко приятели и да побъбрят за политическите събития и строежа на допълнителните къщички, който тече в задния му двор.
Цикадите пеят толкова упорито и досадно, че ми се иска да имам свръхестествени способности и да ги намушкам с нож една по една. Ние седим под нашия навес на няколко метра от него и се опитваме да дишаме по-бързо, за да има повече въздух за нас.
Томас е нашият хазяин, вече трета година ходим при него в малко, симпатично студио на о. Тасос. Къщичките-бунгала, които дава под наем, са много уютни - пет на брой, разположени в чуден двор с цъфтящи червени, розови и оранжеви цветя, които все забравям как се казват.
На стотина метра от най-хубавото според мен плажче на острова - с хубав ситен пясък, без камъни, един морски таралеж не съм видяла през това време, ни жив, ни мъртъв. Морето е плитко и можеш да пуснеш детето да щъка, без изобщо да се притесняваш.
Има малко кейче за лодката, с която от таверната влизат понякога навътре, а през останалото време дечурлигата скачат от него във водата или по залез някоя заблудена романтична душа седи на скърцащите му дъски и зяпа слънцето.
В таверната ме смятат за откачена, защото пия хубавото им гръцко кафе по начин, който за тях е срамен - с много вода и дори мляко, и всеки път ме питат: ама сигурна ли съм, че го искам така? Но вече май свикнаха. Сложили са няколко шезлонга под сенките на боровете и можеш да си ги ползваш и да си ги мъкнеш по целия плаж безплатно.
В края на юни, когато ходим ние, на плажа ми се струва пренаселено, ако освен нас, се появи и някой друг. Измерваме се с погледи все едно сме каубои в Дивия запад. През юли се появяват повече хора, но пак можем да си съжителстваме спокойно, на достатъчно разстояние едни от други, като жители на австралийска пустош.
По този повод си спомням как миналата година на "Смокиня" край Созопол загубих за няколко минути малкия - докато се обърна и той изчезна. Проблемът беше, че имаше толкова много хора и така на гъсто, че детето - носещо освен това голям жълт пояс жираф! - се беше озовало зад стена от тела и просто не сме се видели. Тук това няма опасност да се случи.
Майка ми звъни притеснено от България. Добре ли сме, има ли стачки, по новините давали как цяла Гърция е пламнала, в Атина имало сблъсъци. Казвам й, че при нас всичко е наред. И новините са добри. Цяла седмица ще има хубаво време, прогнозата показва слънчево, с освежаващи, леки дъждове привечер.
Така казва Томас, когато го питаме вечер как е положението в Гърция. Надига чашката срещу нас и ни посочва синоптика и картата на Европа. Новините са добри, времето ще бъде хубаво.
Томас не е апатичен и въпреки че се шегуваме помежду си как само придремва на тази маса по цял ден и ни шокира веднъж, когато каза, че е много, ама много напрегнат - на цялото това спокойствие тук, където времето наистина е спряло! - той си е изработил своето.
Четиридесет години е бил електроинженер по корабите, направил е междувременно тези бунгалца, за които се грижи с жена си, леля София, и е отгледал три деца. Допринесъл е достатъчно за държавата.
Семейството му не е забогатяло толкова, че да им завиди някоя дребна душица - джипчето им е старо, тяхната лятна къщичка, в която живеят в същия този двор, е повече от скромна, от тази година гледат и кокошки в двора, София от сутрин до вечер търчи от едно място на друго, полива, плеви, чисти...
Опитвали сме се да изчисляваме колко печелят от бунгалцата си - имайте предвид, че цената, на която ги дават, за семейство от трима души като нас през юни, е по-ниска, отколкото на едно бунгало с баня и тоалетна в Арапя, например. Не се шегувам.
Но чаршафите и кърпите ми се сменят на пет дни, а в кухнята има всичко необходимо. Сещам със смях как първата година бях помъкнала тигани и джезвета, защото не знаехме къде отиваме.
Колкото и да печелят, едва ли е умопомрачителна сума. Но им стига. Когато си говорим с Томас и София, с децата им, с другите местни, някакси това е думата, която ми се набива в главата - колкото имат, стига им.
Тази година потръпнах леко, като видях, че е започнат строеж на новите къщички в задния двор и че близо до плажа някой друг вече е построил още пет-шест такива, но това си е напълно нормално. Имат земя и море, тяхно си е, тази държава от туризъм се храни, а и като всички ние бягаме от нашите си морета към техните, защо да не се възползват?
Колкото и да строят обаче, няма да е като на любимото ми Черноморие, на което от сантименталност и преданост продължавам да ходя също. Стигат им къщичките да са по на два етажа, малки като за едно семейство, по-ниски от боровете, които продължават да пазят сянка.
Когато питаме Томас за кризата, той вдига юмрук и казва: "Криза ли? Тук криза няма. Тасос стронг!" Не е съвсем прав, защото безбройните българи, които работят на острова, ни разказваха, че ресторантите и магазинчетата миналата година едва са изкарали сезона и се принудили да затворят по-рано - към средата на септември, докато преди и октомври изкарвали.
И гърците вече обичат много повече сърбите и румънците, защото туристите основно са оттам, а не от България. Даже в някои заведения има специални сръбски вечери, а и един от финалните кръгове за мис Сърбия се проведе там - засякохме мацките, хубавички бяха.
Разхождаме се из миниатюрните градчета и селца на острова, не пазаруваме много, защото вече си имаме от сапуните с маслина, подложки с местни пейзажи и с прочутия античен театър на хълма над Лименас.
В едно магазинче момичето е приказливо и пак повдигаме въпроса какво мисли за политическата ситуация (сега ми се струва много лицемерно от наша страна - дошли сме да се печем, ама досаждаме: „Е, как сте, мърдате ли, мърдате ли?").
Мацката вдига рамене и ни обяснява, че отдавна е спряла да се вълнува от това, което показват по новините. Тя имала теория - светът се управлява от пет-шест души, някакви тайни, големи корпорации, които дори не живеят на земята и изобщо не им пука за хората-мравки, движещи се под тях. Единственото смислено нещо е да се радваш на близките си, на хората, които виждаш всеки ден, да си вършиш работата, за да се чувстваш добре, и да си щастлив с това, което имаш. Достоен наследник на древногръцките философи. Мисля, че наистина беше щастлива.
При нашия хазяин туристите са едни и същи, вече седемнайсет години - който е дошъл веднъж, повтаря и потретва задължително. И Томас не се страхува, че ще остане без гости. Мъжът, който продава риба от багажника на джипчето си и обикаля всяка сутрин студиата из маслиновите горички, винаги слага две-три рибки в повече на това, което купуваш. Както и онзи с прасковите.
Никога не си тръгваме само с едно нещо от магазина - купувам шоколад за детето, продавачката му пъха бонбони в шепичката. Опитваме се да поръчаме в ресторанта, но сервитьорът - българин, за щастие явно прихванал от островния минимализъм - все променя поръчката ни. Не купувайте допълнителна порция картофи, в основното ви ястие има достатъчно, ще стигнат за малкия. Не си поръчвайте кафе и сладолед, те идват като комплимент от заведението.
Замислям се на какво се дължи цялата тази атмосфера на достатъчност, на липса на постоянно жадуване за още, за повече етажи на къщите, повече хотели, повече и повече от всичко... Може да е от самия факт, че живеят на остров и имат ясна представа за границите си.
Някой ще каже, че е от мързел. Сигурно има и по-сложни гео-социо-политико и прочие причини. Може и да е от честата употреба на анасон в питиетата и карамфил в ястията и сладката - казват, че и двете подправки влияят директно върху хипоталамуса, мозъчния център, който контролира засищането.
Томас едва ли ще ми отговори. Сега си пуска телевизора, за да провери дали новините ще бъдат добри. Да, времето ще бъде хубаво.
