... А ти си егати пича

"Притеснявам се за хората отвън, те са приятни и не заслужават да бъдат изблъсквани... много съжалявам", казва сякаш с умоляваща усмивка Аертон Сена в един от случаите, в които охраната го влачи през тълпата. Феновете го обичат не само заради начина, по който минава и най-мократа писта - а и заради този, по който минава покрай тях. Близко. Нещо като "Само да изпреваря Ален Прост, и веднага се връщам при вас".

Виждали ли сте как Бразилия изпраща пилота си три дни след последната му обиколка на Имола на 1 май 1994 г.? Улиците в Сао Пауло са претъпкани, мостовете ще се срутят от ревящата по тях навалица, възрастни и деца крещят името му, докато висят буквално навсякъде - по дървета, стълбове и камиони.

Освен че е правил бедния си народ щастлив, вдигайки имиджа му (и флага) пред света и е отделял за благотворителност, хората са луди по него, защото му липсва надменността и крайната отчужденост, която често съпътства такава дарба.

Докато няколко дни след документалния филм за Сена (по торентите) се чудя защо нямаме поне наполовина такива герои, се сещам как един наш наистина успял бивш футболист и донякъде успял настоящ треньор поиска да види личната карта на колега преди да му даде уговаряното с дни - и куп официални молби - интервю. Някаква цинична и самодоволна проява на мнителност, след която не можеш да изпитваш друго освен същото към "звездността" му (особено, ако скоро преди това си бил на изключително любезна едночасова пресконференция на Кака).

Не че сме съвсем закъсали откъм знаменитости, на които им липсва майсторство. Просто хората отдавна са отишли оттатък идолопоклоническото разбиране за "звездност" и не им е достатъчно да риташ по-добре от голмайстора на омразния ти отбор или пък да настръхваш с гласа си, за да ти се радват искрено.

"Съвсем непринудено Ману слиза сред публиката и снове наляво, надясно да поговори с хората, да даде автографи или да позира с фенове за няколко снимки, които ще удължат това уникално чувство на близост..." Много от нас са били на концерт на Ману Чао - талантлив, чаровен и най-вече естествен - за да се впечатлим от въведението в биографията му от Филип Манш.

Но освен че сме склонни да се вглеждаме дали като нас ходиш по земята колкото и в гениалността,  наистина трябва да пипнеш енергията на масата, за да я вдъхновиш.

От миналата година Европа (вълната стига до Сърбия и още не ни е заляла) се е захласнала по алтернативните шансони на французойката Zaz, чиито непреднамерени, снимани на паветата на Монмартър пред случайни минувачи клипчета, стигат по над 4 милиона посещения в YouTube.

Сещате ли се за толкова автентична популярна наша певица (освен бутикови симпатяги като Рут или Рони от Nasekomix), която смее да излезе пред всички по кецове, най-вече удобен панталон и без грим (е, тук говорим и за спонтанен френски шик). И не се напъва да си изкара парчето, а си играе с музиката, сякаш си подритва хек с феновете.

Повечето класически български "звезди" с часове не си вдигат телефона, защото през това време се гримират. Прическата им е като от скулптура, а облеклото им е толкова внимателно подбрано, че им стои както на манекена в магазина.

Престарават се в повърхностните начини, с които да станат любимци на отразяващата коктейлни събития "звездна преса", смятайки, че това ги прави любимци на хората. И много искат да си погледнат интервюто преди да им го публикуваш - да не би да са се изложили. 

Такива типажи има и в ъндърграунда. Прекалено обидени, че никой не им разбира гениалното творчество, са склонни да премислят по три пъти всяко нещо което ще кажат - дали пред медии, или пред фенове - за да подчертаят, че те пък четат Ницше, докато ония там се гримират.

Хората са уморени от превзети маниери и лъскава външност и имат нужда от по-сурово звездоизразяване, в което се промъква отегчение към идеята, че си известен - и повече благодарност към това, че си обичан. Така че не сме виновни, че нямаме кого да обичаме толкова пламенно, по латиноамерикански.

Вярно е, че и публиката си има своите гафове - като масовия афект да минем на страната на дискредитирания национален отбор, а не на успелия Бербатов - но пък и той не направи достатъчно, за да слезе при феновете си - даже и при тия на Ман Юнайтед, ако вярваме на публикация на "Мирър", че след 5-те си гола срещу Блекбърн подминал чакащите за автограф запалянковци. (Може би след толкова попадения, никой не би бил на себе си).

Тук няма силен вестител, който да префасонира лустросания клуб за знаменитости, превръщащ в жертви всичките си членове. Има бездна между насмешката, с която хвърляме око на еснафския им телевизионен PR и тяхната вяра в него. А дупките в публиката, ако перифразираме поведението на свиден герой като Явор от Gravity Co., се запълват като се помотаеш сред нея.