Казват, че киното имитира живота, но нека си признаем честно, че това не е точно така... защото, ако животът ни беше кино, щеше да е толкова по-добър и по-лесен... но уви, той не е.
А сега си представете, че животът ви може да бъде сериал
Един безкраен поток от епизоди, сезони, хора, които идват и си отиват... хора, които остават. Неща, които се случват, но винаги могат да бъдат поправени, стига да решите, че не ви кефят достатъчно. Представете си, че сте сценарист, животът ви е шоу, а всеки епизод е вълнуваща част от него. Как би изглеждал той!?
Преди години Ъпсурт изпяха, че „Животът ни е поп-фолк" и бяха прави
И дори днес, години по-късно, пак са прави. Животът ни е като поп-фолк песен, но без щастливо-сълзливо-любовни обрати. За сметка на това в него присъстват всички останали елементи.
Имаме едрогърда кахърна дама, мускулест мъж с тениска, на която грее надпис Dolce & Gabbana, джипове, мутри, съмнителни срещи вечер... Все си мисля какво би станало, ако животът прерасне от обикновена чалга в един истински приличен сериал.
Искам животът ми да е сериал, ама чужбински
Сори, пичове, но не искам да прилича на „Фамилията", нито на „Стъклен дом" (макар за мен тези двата реално да нямат особено много разлики), дори не на „Под прикритие" (защото това ще означава две неща - първо, спрели са ни топлата вода за неограничен период от време и всички сме с мръсни коси, и най-лошото, това вече не ни прави впечатление. И второ, ще трябва да приема, че мутрите са нашата реалност, те са неприятни, гадни, подли, мнозинство са и всички ги приемат за готини... Сори, но не мога). А не дай си Боже да прилича на „Столичани в повече" или „Етажна собственост"... Не, не, не...
Тъй като и без това все ни обвиняват в мераци за емиграция, то аз избирам да емигрирам в сериал от Америка. Как си го представям? Ето така...
Низ от забавно-смешни обстоятелства, от които изходът винаги е по-приятен, отколкото е бил входът. Конфликти, породени от фалшиви случки, които само привидно изглеждат сложни. А докато се случват, някой зрител на нашия живот стои отстрани и крещи: „Неее, нееее, кажи му, по дяволите!!!" и сигурно ще е прав.
Но ще получи своята развръзка едва когато ние решим. Защото ние сме сценаристите, нали се сещате. В живота ни винаги ще се случва нещо интересно. Няма да има бит. Край на мръсните чинии, мръсното пране, ходенето до тоалетна, ходенето на работа. Ще говорим колко сме заети с ежедневни глупости, но всъщност няма да правим нито едно от тези неща. Ще пием коктейли в 2 на обяд, ще сме красиви в 3 сутринта, никога няма да имаме лупус, а и да имаме, д-р Хаус ще ни излекува, ще караме кабриолети, ще се целуваме с Брадли Купър, всичките ни приятели ще са красиви и съразмерни.
И когато някой ни каже: „Приятелите ти изглеждат като кино звезди" ще бъде напълно прав. Всички ще се смеят на шегите ни, колкото и скучни да са. А най-големите ни драми ще са ограничени в 30 минути, т.е. в един епизод... А ако имаме повече късмет, ще ни се случи и нещо свръхестествено или зловещо... или най-малкото ще се сдобием с дракони и ще управляваме империя. Защото животът ни е ще е ТВ кино, но наистина...
Ако животът ни беше сериал щеше да е много по-просто...
Приятелите ни винаги щяха да са до нас. Нямаше да дебелеем, когато ядем много и винаги щяхме да сме забавни. Щяхме да имаме много фенове. А когато накрая на всичките ни сезони си отидем по красив и същевременно много драматичен начин, хората ще плачат и ще ни посветят gif-чета, снимки и плакати във Facebook, Twitter, Tumblr.
А може би финалът ни ще предизвика облекчение в тях... Може би шоуто ни ще стане толкова скучно накрая, че останалите ще направят петиция, за да ни спрат?
Но най-важното. Ако животът ни беше сериал, винаги щяхме да имаме
happy end,
независимо дали щеше да е кратък, дълъг, временен. Щеше да е там.
Много се нуждаем от един happy end в момента, а в сериалите той е възможен. В живота почти никога... Затова нека животът ни е ТВ шоу! И нека от нас да зависи какъв ще е той и колко сезона ще продължи. Иска ми се...
