Да те хване шубето

С моята приятелка седяхме от двете страни на една маса в малко градче вечерта преди сватбата й. Бяхме в един от онези вериги-ресторанти, преговаряйки последните планове за деня на венчавката. Бях й шаферка, а другата шаферка не можа да направи вечерята.

Приятелки сме с Джес още от гимназията. Още преди да се запознаем, тя имаше непостоянна връзка с едно момче, което беше година по-голямо от нас. Бяха се срещнали в първата си година в гимназията и въпреки проблемите й с неговото недотам читаво семейство, двамата винаги успяваха да се намерят един друг и да започнат оттам, откъдето са спряли. До времето, по което се сгодиха, те вече бяха направили 10 години заедно (ако не броим разделите). 

Годината преди годежа беше трудна

Джес бе разбрала, че отчужденият й баща е болен от рак и в същото време успя да се окаже в губеща позиция както в професионален, така и в чисто житейски план. Почти веднага след като завършиха университета с гаджето си, се преместиха на Западното крайбрежие. За един много дълъг период от време тя ми звънеше всяка вечер, съжалявайки, че е избрала да изостави любимото си Източно крайбрежие. И аз самата не можех да я разбера.

Едва след диагнозата на баща й Джес започна наистина да мисли за бъдещето си. С гаджето й бяха обсъждали брака и преди, но тъй като и двамата не се интересуваха особено от идеята, темата винаги оставаше на заден план. Чак след като тя научи за баща си, изведнъж почувства нуждата да се омъжи и да го направи преди той да си е отишъл. Приятелят й предложи, Джес прие и беше щастлива... поне в следващите 24 часа. 

Когато ми се обади, за да съобщи новините, изръсих задължителното "Честито!", макар че знаех позицията й по отношение на брачната институция

Джес не искаше традиционен живот, който се изчерпваше с това да бъде нечия съпруга, нито пък искаше деца. Тя искаше да има възможност да пътува и да се мести, когато й скимне, да работи само през лятото, за да ходи на ски цяла зима, и да може веднага щом поиска, да се върне на Източното крайбрежие, за да може да види семейството си.

Според нея бракът не беше просто обвързващ договор, а поставяше и физически граници - капан, който не искаше да бъде част от живота й. Но в един момент тя започна да се чувства задължена не само към приятеля си, но и към баща си да извърви съдбовния път до олтара.

Да й бъда шаферка беше най-лесното нещо на целия свят. Не искаше моминско парти в някой скъп курорт, и тъй като шаферките бяхме само две, не й пукаше какво ще облечем. Когато разговаряхме за сватбата, тя говореше така, сякаш става въпрос за поредния й работен ден: монотонно, безразлично, сякаш брои дните до пенсия; в нейния случай "пенсията" бе сватбения ден, който просто трябваше да дойде, за да отмине.

Докато си седяхме онази вечер, споделяйки едно предястие и отпивайки от розовите си коктейли, тя ми каза много спокойно и непоколебимо: "Не искам да го правя. Не искам да се омъжвам".

Баща й беше починал наскоро и на нея вече й изглеждаше безсмислено да го прави

Казах й това, което мислех, че всеки нормален човек би казал при подобна ситуация и това, на което ме бяха научили романтичните комедии: "Просто те е хванало шубето, излишно се паникьосваш. Всичко ще бъде наред! Ще бъде забавно! Нямам търпение!"

Всъщност нямаше значение какво казвам, защото тя вече бе решила да не се омъжва, ала и решението да не се отмята от цялата ситуация в последния момент също беше очевидно. Тя щеше да го направи и щеше да съжалява за това.

"Поне винаги мога да се разведа," каза тя, опитвайки се да се пошегува. "Всички се развеждат рано или късно, не е краят на света".

За пореден път се опитах да отговоря адекватно, но бях на чужда територия. Исках тя да знае, че ако реши да се откаже, аз щях да я подкрепя и майната им на всички останали. И докато изричах тези думи, вярвайки в тях, тя просто ми отвърна: "Обаче кетърингът е толкова скъп - никога няма да ни върнат парите."

Дори не ме погледна в очите, когато изричаше тези думи, а вместо това се беше вторачила в прозореца на ресторанта. След това незабавно смени темата на това как ще си направи косата за сватбата на следващия ден. 

Сватбата беше красива, тя изглеждаше зашеметяващо, а кетърингът наистина беше твърде скъп, но за сметка на това превъзходен

Джес не престана да се усмихва, обиколи всички маси, за да благодари на хората и наистина изглеждаше като най-щастливата булка на света. Нямах представа, че е такава добра актриса. 
Не мина и година от сватбата и тя и съпругът й започнаха да обсъждат пробна раздяла. След две години започна бракоразводната процедура.

Когато си спомням онази вечер, винаги се чудя какво съм могла да кажа, за да я спася от брака, който очевидно не желаеше. Знам, че изборът си е неин, но в качеството си на единствения човек, който знаеше тайната й, не беше ли моя отговорност да се изправя и възразя срещу този брак? Или пък така щях да предам доверието й към мен?

Всичко, което мога да кажа, без да бъда твърде клиширана, е, че ако някога отново попадна в същата ситуация, ще се отнеса към нея по различен начин. На кой му пука за кетъринга, тортата, мечтаната рокля, за която е спестявала с месеци?

Ако дълбоко в себе си чувствате, че нещата няма да се получат и ако изречете тези думи на глас, тогава трябва да последвате това усещане. Трябва да си тръгнете. В края на краищата всички ще ви простят, защото и те като вас ще осъзнаят, че това е бил правилният избор за вас през цялото това време.