Първото ми събитие от културното ми лято в София бе последният ден на изложбата с подводни фотографии на Михаил Заимов.
Силен дебют за мен за този сезон, който обикновено се изчерпва с разточително поръчване на бири.
Докато фотографиите си казват сбогом с аудиторията, преживявам връзката си с произведението точно по онази начин, по който се чувстваш, когато имаш секунди, за да вземеш всичко от някакъв свръхсензитивен момент...
Красивите нюанси на риби, водорасли и миди контрастират на тонове удавен в морски води страх. Последните образи, уловени от обектива на Михаил Заимов, са потопени кораби и подводници, чиито горящи цветове на морското дъно те щипят по ретината.
Първоначалното ми очакване беше за фотографии, които по нищо не се различават от тези с научно-популярна цел - великолепието на морската флора и фауна те кара да му се наслаждаваш, като на нещо, което можеш да пипнеш.
Но снимките на Михаил Заимов отразяват един великолепно непознат свят, в който няма място за човека. Освен за случайни минувачи...
Корпусите на лежащите на морското дъно кораби, приличащи на скелети, са доказателство, че природата отстоява своето свободно могъщество.
Ръждясалите брави, зеленясалите стъклени бутилки и липсващите платна завършват представата ми за гибелно обречения сред природата човек.
