Разказът на 17-годишната Бианка-Мария от Карнобат спечели първа награда в Седмия национален ученически конкурс "Бодлите на таралежите" на фондация "Братя Мормареви". Впечатли журито, в което бяха писателите Бойко Ламбовски и Калин Терзийски и журналистът Христо Кьосев.
На церемонията в София Бианка-Мария беше с класната си Денка Димитрова, която по регламент също бе отличена с парична награда. Димитрова преподава химия и е първият нелитератор, който получава награда в литературния конкурс. Редом до победителката бе и прототипът на героинята Лилия - сляпата Катя.
Наградите връчи известният социолог Кънчо Стойчев - син на Марко Стойчев, единият "брат" от прочутия тандем Братя Мормареви.
Тя не носи тъмни очила, защото в нейното обкръжение никой не се притеснява да я гледа. Тези, с които живее, са родени с недъзи, някои от които по-стъписващи от празните очи.
Лилия. Сляпа е по рождение - без стъклени очи, просто с две дълбоки празни дупки под тънките вежди. На вид е болезнено крехка и с ръце на пианист. Макар никога да не е докосвала клавиши, сигурна съм, че още при първия им допир с пръстите ни Лилия, ще зазвучи музика. Божествена, проглеждаща и разбираща.
Пръстите се плъзгат по лицето ми, опипват го бавно и после търсят моята ръка. Улавят я. Става по-тихо отвсякога, а чувството, което изпитвам, е спокойствие. По- голямо от самата мен. Великанско, яко, истинско.
И се извисяваме двете с Лилия, ставаме по- високи от нейното защитено жилище. Главите ни сякаш са сред цялата синева над нас, онази толкова синьо-бяла безбрежност, която Лилия никога няма да види. Две Алиси накрай едно село- това сме ние.
Не знам кой е дал името Лилия на това сляпо момиче. Дали е кръстена на акушерката, помогнала да се появи на бял свят или в родилното са изтеглили от кутия картонче с името . Не знам и дълбоко в себе си не искам никога да знам колко черен е вечният мрак на родените без очи. Знам обаче колко много цветове ми дава всяка среща с Лилия, дава ми ги сякаш изстисква с тънките си дълги пръсти милиони туби с всички възможни нюанси боя.
Ръси и пръска, цапа наред сивотата, която цивилизацията обича до полуда.
Лилия е на 23, но през повечето време изглежда на 14-годишна хлапачка. Ако човек се престраши да гледа лицето , първото, което се откроява, е гладкото чело.
Това е лице, което явно не се мръщи, но пък около устата си има две често появяващи се бръчки. От усмивки. Защото Лилия се усмихва много, понякога ей така, понякога, за да успокои околните, да им покаже на тях- виждащите, че страшното не е толкова страшно. А хората извън защитеното жилище се страхуват, страхуват се и им личи.
От Лилия ги е страх, от умствено изостаналите, от тези, които не се вписват в нормалния свят. Хората бързат да ги подминат, както се подминава погребална процесия или новина за катастрофа с кръв и жертви.
Чукат на дърво, на главата си, кръстосват пръсти, майките с детските колички правят остри завои в противоположната посока. И на Лилия остава само да пусне ефирната си усмивка, докато чува гукането на бебе и скърцането на пластмасовите колела, поели към отсрещния тротоар. В такива моменти ми хрумва колко полезна е слепотата, скриваща погрознелите от лицемерен страх лица на околните.
Бабите по пейките събират глави и изравят от овехтелите си престилки спомени от панаирите на техните баби. Около пейките щъкат призраците на джуджета и двуглави бебета, замирисва на захарен памук и пържени мекици.
Мъжете пък свиват надълбоко ръце в джобовете и моментално забравят за копнежа по комшийката. Благославят семето си и решават довечера да се напият безпаметно. Дечицата? Те имат купища въпроси, но получават непоискан сладолед.
Питат ги дори колко топки искат, вафлената фунийка натежава от сладост, горчивите отговори са отложени за друг път. И групата на различните, белязаните, анатемосаните е подминала. Амин.
Запознахме се на театър. Лилия обича театъра и ако животът е взел неизброими неща, поне е осигурил билети за спектакли. Мисля си дори, че тя е посетила повече представления от тези, дето чукат на дърво да се предпазят от недъзи до девето коляно в рода си. Лилия знае как вълшебно мирише сцената, поглъща всяка реплика и всяка стъпка по време на пиесата. Когато дойде ред за аплодисментите накрая, тя ръкопляска, докато и последният зрител не спре. И почти винаги се разплаква. Не обича нищо да свършва, такава е Лилия.
Защитеното жилище е домът . По-истински е от моя дом, ако имаше майки и бащи, щеше даже да е съвсем истински. Има голяма кухня с всичко необходими уреди, които улесняват приготвянето на храна за 12-те обитатели. Ако в трапезарията се съберат една до друга трите маси, където се хранят, мога да нарисувам картина "Тайната вечеря в защитеното жилище" и тези болни и недъгави сираци ще бъдат новите апостоли, дошли да спасят света, който затваря очи от ужас да не прихване някое психично отклонение от тях. Или внезапно да ослепее и да полудее.
Светът обаче не иска да бъде спасен.
Освен мириса на сцена и декори в салона, Лилия обича да вдишва аромата на леглото си в защитеното жилище. Времето, през което не е знаела какво е уют и свежест в собствения креват, е по- дълго от младия живот. Но това е минало и няма да се върне. Сляпата Лилия е оптимист и това със сигурност се прихваща, заразява и дърпа напред всеки, който го е усетил. Мен поне ме дърпа.
Не ходя често на църква, поне не на общоприетите празници, когато всичко живо пощурява да се кръсти, да минава под масите като за последно, а после хуква да нарушава Божиите заповеди. Рядко се моля, почти никак дори, обаче в присъствието на Лилия сякаш всички ангели слизат на земята и ставам толкова притеснително добра, та чак ми се иска да разперя ръце и да крещя от радост, че има Господ. Толкова е сигурно, че го има, колкото и това, че Лилия я има.
Прозрачните пръсти сръчно ровят във влажната пръст и отстраняват плевели в цветната леха, за която се грижи всеки ден. Коленичили сме сред лалетата - жълти, розови, бели. Идва ми се да кажа молитва, сигурна съм, че Бог няма как да не ме чуе от това чисто място. Обаче го правя наум. Моля за прошка за тези дребни мои грехове, за които се сещам, че съм казала или извършила вчера, оня ден... Уж несъществени, уж мънички и невинни, тук малките лъжи и небрежно изсипаните думи набъбват като гладни плевели. Затова се моля, от цялото си сърце се моля и нищо не може да ме спре.
В градината с лалетата на Лилия, за да бъде всичко наред, ми е нужно опрощение. Тук и сега. И се моля с длани, целите полепнали с малки кални тревички. Става ми спокойно и помъдрявам внезапно, защото знам, че Господ ме чува. Усещам го. И ако оттам, горе от небето е свикнал да чува какво ли не и откъде ли не, то аз съм стъписана от себе си. Не се сещам кога за последно съм искала прошка, още по- малко да ми се прииска да се моля.
Изтупвам тревите от ръцете си и поглеждам към облаците. Един ми заприличва на прозорец с развети от вятъра бели пердета. Лилия спира да плеви, люшва с ръка едно лале и ме пита:
- Жълто е, нали?
Жълто е, разбира се, а след още три жълти са отворили чашките си червените лалета. Тя знае всяко от тях къде е засадено и какво е на цвят. Може би е изумително, може би е невероятно. В лехата, където Бог чува молитвите ми, това е просто в реда на нещата. И слънцето става яркожълто - като лалето, разлюляно от сляпото момиче. И светът се примирява с цветовете, с които Лилия го е боядисала. И спонтанната ми молитва е опростила греховете на зрящия свят. За ден, за час. Или за по-дълго време.
Един Господ знае.
