Какви са хората, които идват след нас и какво ги определя? Възможно ли е поколенията да се срещнат изобщо и кое определя невъзможността на предходното да разбира следващото? Защо, въпреки че едните създават другите, неминуемо има пропаст, която дели разбирането? И какво е важно за хората след нас, след като не е същото като това, което ни е определяло?
Говори се, че днешните млади хора са безотговорни. Че нямат ценности. Че предпочитат да фантазират пред това да се борят. Че не са научени да се трудят и че имат прекомерно завишено добро мнение за себе си и за непроверените си способности.
Отделен е фактът, че всяко поколение яростно отрича предходното и омаловажава следващото - със силата на безмилостната нарцистична война на малките разлики, в която се бориш най-ожесточено с тези, от които се отличаваш най-малко. Заветната цел е да се утвърдиш и да имаш усещането, че си се разграничил и имаш право да живееш.
Непрекъснато се питам - ако разминаването между реалност и фантазия при младите хора, които идват след нас, е толкова силно и опасно, колкото говорим и - ако те са толкова плашещо аутистични, незаинтересовани и некритични, колкото ги обвиняваме, как се е случило това и не сме ли ги създали такива ние - децата на едно безпътно поколение?
Самите ние сме родени в отчаянието на едни родители, живели младостта си в едно подредено, макар и ограничено общество, принудени да пораснат преждевременно в несигурността и кризата на неочакваното в годините на златната си зрялост. Дали не участваме в създаването на хора, които все по-малко се интересуват от реалността, защото тя ограничава, и предпочитат да живеят във фантазменото, защото то носи удоволствие?
Ако това е така, чертите на чии непревъзмогнати трудности носят те? Три поколения са нужни, за да се роди един психотик, е открила психоанализата...
Символичните ценности, срещу които всички ние въстанахме, имат една изключителна роля - те структурират. Превръщат хаоса в порядък, поне в аспекта на един вътрешен мир, които прави определени неща допустими, а други - немислими.
Това да няма граници, означава да няма правила, но те никога не се ползват еднозначно - да няма граници означава тотална свобода, но означава също и тоталната й липса. Защото когато няма правила, няма задължения. Но когато няма задължения, няма и права. В такъв случай тоталната свобода, те прави също и тотален роб - на нагоните, на безпределните страсти, на невъзможността да се ориентираш или осмислиш.
Хаосът и безпорядъкът отвътре заливат всичко. Заливат плановете и в крайна сметка отношенията, в които вече не е ясно кой кой е и кое на кого е. Как да се сближиш, ако това заплашва да се загубиш?
Как да предизвикаш с интимност собствените си предели, когато претендираш за безпределност и когато се страхуваш, че онова, което ще откриеш, може би ще те погуби?
И така браковете отпадат, връзките изчезват, децата се превръщат в разменна монета на това да се откупиш и в израз на невъзможността да понесеш отговорност за собствените си желания, а независимостта се издига в култ - като единственото допустимо при битуващата тотална зависимост.
Обратно на популярната мисъл, че е опасно да показваш на някого, че го харесваш, защото това те прави потенциално слаб и зависим, да показваш на другите, че не ги харесваш или че не се интересуваш от тях, е много по-опасно, защото говори колко напрягащи могат да бъдат връзките, колко голям е страхът от близост и колко поглъщаща е неувереността за усещането кой си.
И ако младите израстват със супер умни технически устройства, които им „разказват" приказки, боравят със смартфон преди да могат да пишат, ако фантазират неограничено и превръщат индивидуализма в мотото „Винаги сам и никога заедно", то може би просто нещо не е наред.
И то не е наред не в тях, а в нас, които сме ги обрекли на това да превърнат в лайтмотив на своя живот собствените ни неразрешени проблеми. Може би не е случайно, че едното поколение никога не разбира другото и че следващото винаги обвинява родителите си - понеже всяко следващо въплъщава онези най-невъзможни за виждане страни и страхове на предишното. Страшното идва, когато децата ни продължават да ни боготворят и когато не успяват да се отделят от нас, защото... отказваме да им дадем шанс да пораснат.
В едно изследване на университета в Сан Диего, публикувано от Daily
Telegraph наскоро, авторите обобщаваха... "Днешните тийнеджъри са по-материалистични, но по-малко склонни да се трудят за играчките си, ако ги сравним с "бейбибумърите" отпреди три десетилетия.
В сравнение с предишните поколения, днешните абитуриенти са по-склонни да искат повече пари и материални блага, но не и да работят усилено, за да ги заслужат.
Това несъответствие може да се определи като "разлика между фантазия и реалност". И както пишеше анонимен читател: "Тези деца са израснали в купени с кредити "къщи на мечтите", където дори не се е налагало да делят баня с братята и сестрите си. С вездесъщи, месещи се във всичко родители, които са писали домашните и курсовите им работи вместо тях. Какво очаквате? Не е тяхна вината".
Бабите и дядовците ни са работили от съвсем ранна детска възраст. По техните разкази разбирам, че са имали много малко време за игри и забавления и то предимно зимата, когато работата е била по-малко. Днес се счита за престъпление да накараш детето да работи. При проява на по-голяма строгост поемаш риска да ти бъде отнето съвсем законно. Наистина, такива са времената, не са виновни децата.
Пфф, загубих 15 минути от живота си да прочета 2 пъти горното. Сега ще благоволя да загубя още 10 да го коментирам. "Обожавам" текстове, които ми описват светът такъв какъвто е. Още повече "обожавам" такива, дето го правят това описание с досадно многословие, прикриващо отчайващата повърхностност на автора. Тук даже няма и опит за търсене на корена на проблема, то даже и противно на повечето псевдо-лечители няма и опит за лекуване на симптомите. Има елементарно описание на същите тези симптоми. И аз като авторката да запитам: Защо бе Велислава..., защо бе Донкина, защо ти трябваха толкова думички да опишеш нещо, дето може да се каже в едно изречение? А именно: Разглезването на децата, създава егоисти, а разликата между мечти, очаквания и това което ни предоставя живота, поражда чувството за нещастност. Ама не, то трябва да направим описание на съществуващия порядък на нещата, да го омешаме с безумния паралел между нищетата на родното ни по-старо поколение от годините на прехода, с къщите с по 5 бани от щатско и да обвиним накрая нас самите. И обилно да го гарнираме с куп въпроси без отговор. То и в "БГ мама" изобилства от подобни статии, но не това се очаква от човек, дето се е написал в дясната колонка, че е професионалист по темата. Анализирай авторке, не само да описваш това, което всички виждаме. Описанията се учат в 5-ти клас.
Детството е фатално за живота --------------------------------------------------------------------------- Права е авторката - науката е доказала, че хората които не са преживели детството, не достигат до зряла възраст.
Браво г-жо Донкина! Пак чудесна статия. ------------ че е опасно да показваш на някого, че го харесваш, защото това те прави потенциално слаб и зависим, ------------ А така мое да мисли комплексиран човек. За съжаление масата сме такива...па не бива. Ако покажеш това те праи честен пред себе си (силен), а не слаб. А дечурлигата наистина се затварaт повече и предпочитат да висат пред компа. Ма и ние - уж сме свободни па се по-самотни. Секи се затворил и му щръкнАли бодлите...Ние не мое се отпуснеме да се засмееме па искаме от децата. Ми ние ги праим такива да.
...то само да четеш и да приказваш не е достатъчно, трябва и да се мисли. Това което авторката е пропуснала да отбележи е, че светът е в много голяма степен информационно замърсен. И домовете ни нямат стени, които да спират това въздействие. Децата ни са буквално удавени от информация за всевъзможни крайни гледни точки и "общоприето" остана само термин в речниците. Ние самите като общество не знаем накъде да хванем и общо взето всеки се спасява поединично. Спойките на обществата се разсъхнаха, а новите такива са в експериментална фаза. За мен лично единствено завета с Бога, чрез вяра в Христа и Словото Божие, са някакъв траен фундамент; "...всичко друго е суета" - казал го е цар Соломон преди приблизително 3к години.
Проблемът опира до нещо съвсем просто: човек трябва да се научи да бъде индивид, ПРЕДИ да започне да съществува като социална единица. По елементарната причина, че качествен социум (общност) може да се формира само от качествени индивиди (или поне когато те съставляват достатъчно голям процент от общността). Колкото по-малко са, толкова повече общността започва да клони към тълпа. При соца системата ни внушаваше, че да бъдеш индивид не само е ненужно, а и вредно; необходимо и достатъчно е да бъдеш дисциплинирана социална единица. Доколкото придобихме индивидуалност, то се дължеше на семейството и на локалната среда, в която всеки от нас имаше късмета (или нещастието) да попадне. Ние не тръгнахме да учим децата си да бъдат социални единици, за да не повтаряме системата, която ни беше дошла до гуша – и това беше правилно. Обаче не ги научихме и да бъдат индивиди – защото не се усетихме колко е важно. И те бяха принудени да се оправят сами. По усет. Включително – да се справят с разнопосочни и объркващи сигнали при почти пълна липса на общоприета ценностна система. В резултат се получи това, което наблюдаваме в момента. Между другото, за поколение, оставено на самотек, децата ни (поколението на прехода) се справиха неочаквано добре. Би могло да бъде и значително по-лошо. И заслугата за това си е основно тяхна, не наша. Дано да се окажат и достатъчно умни да осъзнаят какво точно им е липсвало, преди да започнат да възпитават собственото си поколение. За да не повтарят нашите грешки. Иначе Rowan е прав: освен едно многословно (и твърде емоционално като за професионалист) описание, статията не съдържа нещо съществено. Бих очаквал да видя поне някакъв аналитичен извод, дори и да е спорен. А детството в никакъв случай не е „фатално“ за живота. Определящо, до голяма степен – да. Но не и фатално, думата е неуместна.
7 Зелен Бетон | 31.05.201311:53 "Между другото, за поколение, оставено на самотек, децата ни (поколението на прехода) се справиха неочаквано добре. Би могло да бъде и значително по-лошо. И заслугата за това си е основно тяхна, не наша." И се справят, не благодарение, а въпреки, преди всичко.
"Днешните тийнеджъри са по-материалистични, но по-малко склонни да се трудят за играчките си, ако ги сравним с "бейбибумърите" отпреди три десетилетия. В сравнение с предишните поколения, днешните абитуриенти са по-склонни да искат повече пари и материални блага, но не и да работят усилено" Според статията А също : "Децата днес обичат лукса. Имат лоши маниери . Не зачитат авторитета. Проявяват неуважение към възрастните. Предпочитат да бърборят , вместо да се упражняват. Децата сега са "тираните" , а не "слугите" в домакнството. Те не стават, когато възрастен влиза в стаята, възразяват на родителите си, плямпат в компания, гълтат лакомо на масата, седят неприлично. Тиранизират учителите си. .... Според Сократ ( приписва му се от Платон, така че и да не е Сократ, е от времето на Платон )
@9, Дара Добре че го написа това, че мен ме домързя Проблемът м/у поколенията го има от как съществува човечеството, много преди да има я психологията, формулирането на комплексите и проблемите ни, крещящи за анализ (намигване към авторката). Всяко ново поколение иска да извоюва мястото си под слънцето, да отстои правото си на самостоятелен живот с методи според времето си. Искали били - Нима всеки не иска най-доброто за себе си? Парадокса е, че човечеството не се е затрило от този конфликт. Имало го е и ще го има. Но пък е хубава тема за чоплене на семки.
Пропастта и вечната война м/у поколенията се дължи на простичкия факт , че едните виждат в другите , това което са загубили , а вторите - бъдещето си. Човешкият живот често изтича по този начин - детето се държи като възрастен , защото детското в него се потиска. И вече поотраснало на години , остава инфантилно - реагира като дете , защото "вътрешно" е твърде старо и уморено. И така докато се изплиска. Ако се обърне процеса , би било много по - различно.
Бога ми, зачетох се в последните десетина коментара. И си представих как някой интернет-археолог (още я няма тая професия, но вече е време да се появи) след някой и друг век ще чете изумено и ще се прехласва по умопомрачителното богатство на българския език, тази неизчерпаема съкровищница на неформалната комуникация. А редом с него орляк палеопсихолози (и такава професия ще има, просто няма начин да няма) ще се дивят на букета от фини нюанси, които могат да се разкрият в експресията на такова просто послание като „да ти е** ***ката“, респективно „да ви е** ***ката на всичките“. Освен че сигурно ще се роди някоя и друга дисертация само върху въпроса – какви изящни и неразгадаеми ходове на човешката мисъл са предизвикали точно такъв тематичен завой под публикация, касаеща новите поколения. Но няма да могат да отговорят, сигурен съм. То и ние не можем, та те ли? Обаче дисертацията ще бъде защитена успешно – защото комисията ще се преклони пред смелостта на дисертанта да се зарови именно в тази купчина уханен човешки интелектуален продукт. Интересно, ако за онагледяване на обекта на изследването изкомандват някой свръхинтелигентен 3D принтер да създаде материален образ на този фундаментален дискурс, на какво ли ще прилича?... P.S. Чак ми стана неловко заради Велислава Донкина – не я познавам жената, и имам своите несъгласия с някои от нещата, които пише, но никой не заслужава подобни неща да се мъдрят под негова публикация. Каквато и да е публикацията, и в който и форум да е публикувана.
потника си отворил всички чакри и еякулира карма.
Умопомрачителни словоизлияния в коментарите под статията. Специално се регистрирах (чета отдавна) за да извърша виртуален поклон под върховете на човешкото словоблудство, достигнати тук! Защото, и в тая материя, на попържането, си има творци и подражатели. Тук се сблъсваме с първия вид, и то ярки представители. Хвала! Поздрави и за Лудколю Деликолев за заковаващия финал!
Едно приятно стихотворение - да се върнем към темата: Не съдете децата сурово! Не натрапвайте своите цели! Те не искат от Вас наготово мъдростта на косите Ви бели! ...Оставете ги! - Нека се учат сам-сами по земята да ходят! Не ги спирайте в никакъв случай! Днес покорството не е на мода! Не ги гледайте с немия укор, който някога мразехте много! Не ги стреляйте гневно, от упор, със родителска, сляпа тревога! И дискретно, без думи излишни, ги подкрепяйте с нежното рамо... Тя, тревогата, нека е скришна! Любовта си показвайте само!