Всички обичаме да вярваме, че изневерите са убежище на неудовлетворените, че само хората в нещастни бракове изневеряват. Но "щастлив," както се оказва, не е достатъчен антидот за изневерите.
Eстер Перел е авторитет по темата за еротичната интелигентност, изследвайки сексуалното желание и семейния живот. Тя е не само терапевт, но и популярен писател.
Какво имате предвид под "ерата на прозрачността"?
Цялата култура е на прозрачност. Начинът, по който обикновеният човек казва всичко за себе си по телевизията. Начинът, по който технологиите ни позволяват да разберем всичко -при 99% от хората, с които работя, изневерите биват открити чрез имейли или телефони. Но прозрачността е и организиращият ни принцип за близост в наши дни. Аз ще ти казвам всичко, а ако не го правя, това означава, че ти нямам доверие или имам тайна. Това не означава да избирам да запазя определени неща за себе си, защото са лични. Личното пространство е застрашен вид, между двете крайности на потайността и прозрачността.
Не е ли близостта между партньорите нещо добро? Не води ли тя до по-малко изневери?
Имаме една представа, че партньорът ни е наш най-добър ни приятел, че има един човек, който да удовлетворява всичките ни нужди, което всъщност е удивителна идея! По дефиниция хората би трябвало да кръшкат, защото нещо им липсва у дома. Мислим си, че ако имаш това, което ти е нужно у дома, не би отишъл някъде другаде, вместо да мислим за брака в най-добрия случай като несъвършено споразумение.
Не е ли истина, че хората кръшкат, защото нещо наистина им липсва?
Не знаем точните цифри, защото хората лъжат за секса. Лъжат десет пъти повече за изневерите. Но огромното мнозинство от хората, с които съм имала контакт, са удовлетворени от браковете си. Те са отдавна моногамни, но един ден се оказват на място, където никога не са смятали, че ще стигнат. Те остават моногамни по убеждение, но изживяват бездна на разминаване между поведението и убежденията си. И това, което ще анализирам задълбочено, е защо хората понякога са готови да изгубят всичко - срещу частица от какво?
И какви са вашите хипотези към този момент?
Мога да ви кажа още сега най-важното изречение от книгата, защото съм изнасяла лекции по цял свят и това е нещото, което казвам, което най-често изненадва хората. Много често не отиваме другаде, защото търсим друг човек. Отиваме другаде, защото търсим друго наше аз. Не е, че толкова желаем да напуснем човека, с когото сме, колкото да искаме да напуснем човека, в който сме се превърнали.
Тази мотивация за изневяра специфична ли е за нашата епоха?
Това, което се е променило, е, че моногамията някога означаваше един човек за цял живот. Аз трябваше да се оженя за вас, за да правя секс за първи път, и знаех, че този брак е до края на живота ми, така че изневярата ставаше един от начините да се справяш с този ограничен избор. Но сега за браковете имаме фундаментално различен набор от очаквания и опит. Така че интересният въпрос е защо изневярата продължава да нараства, дори когато разводът е станал достъпен, не-стигматизиран и общоприет? Бихте очаквали нещастният човек да си тръгне. По дефиниция значи хората не би трябвало да са толкова нещастни. Те са в едно прекрасно амбивалентно състояние, твърде хубаво, за да си тръгнат, твърде лошо, за да останат.
Какво търсят хората?
Промяната е в това, че очакваме много повече от връзките си. Очакваме да бъдем щастливи. Пренесли сме щастието от отвъдния живот, първо като възможност, а после като задължение. Така че не се развеждаме-или имаме връзки-защото сме нещастни, а защото бихме могли да бъдем по-щастливи. И това е част от феминисткото мислене. Заслужавам това, имам право на това, мога да имам това! Това позволява на хората да се стремят към желанието да се чувстват живи.
Живи?
Това е една от думите, които чувам по цял свят-живи! Ето защо извънбрачната връзка е толкова еротично преживяване. Това не е заради секса, а заради желанието, вниманието, заради свързването с части от вас, които сте изгубили, или никога не сте знаели, че съществуват. Тази връзка се опира на копнеж и загуба. Но американският дискурс около изневярата е изцяло залагащ на предателството и травмата.
Добре, какво пречи на хората да се чувстват живи в брака?
Браковете са много по-слети, а изневерите стават начин за разграничаване, път към автономията. Жените често казват: не се грижа за никого, това си е само за мен. И ми е по-трудно да направя това в контекста на брака, защото съм станала майката, която трябва да пази детето денонощно от всяко малко препъване и драскотина, и непрекъснато съм насочвана от други до такава степен, че тотално съм се отделила от еротичното си Аз, партньорът ми жадува за секс, а аз дори не мога да помисля за него. А после изведнъж срещам някого и откривам нещо в тялото си, което не съм изпитвала в последните осем години, или дори не съм знаела, че съществува вътре в мен.
Защо в реалността на изневерите и начина, по който говорим за тях, Америка е толкова различна?
В Америка и в Западния свят като цяло основното обсъждане на изневерите е за ефекта от тях, рядко за значението и мотивите за изневярата. Ако прочетете 90 статии за изневери, те всички са за това какво не е наред с вас и вашия брак-ранни травми, нарцисизъм, пристрастяване-травми от всякакъв род. Има обаче много малко дискусии в масовата култура, които анализират историята на изневярата-сюжета в нея. Просто въпросът е: спа ли с някой друг? И не можеш да научиш нищо от това. А другата дискусия е за модела на жертвата и извършителя. Трябва да дадем на жертвата много съчувствие, а извършителят трябва да изпитва разкаяние и да поправя нещата.
Разбират ли това повечето терапевти, когато става дума за изневери?
Терапевтите са сред най-лошите в този аспект. Те също мислят, че нещо трябва да не е наред, за да има човек извънбрачна връзка. Повечето терапевти не умеят да работят с тайни. Нагласата им е: не ми казвай нищо, за което не мога да говоря с твоя партньор. Или го прекрати, или кажи на партньора. Така че в повечето случаи хората лъжат терапевтите си и партньорите си. А и дали винаги най-доброто е да си кажеш?
Значи изневеряващият партньор не би трябвало да споделя?
Поне в Америка, лъжата никога не може да бъде акт на грижа. Трудно ни е да приемем, че лъжата може да е форма на защита, това е безпрецедентна идея. В някои държави да не казваш, или поне да запазваш някаква неопределеност, е проява на уважение. Може би пък обратното на прозрачността не е интимността, а агресията. Хората понякога споделят за своя собствена изгода, като акт на агресия.
Различно ли е за жените?
Тъй като някога това беше доста рисково, жените имаха нужда от много сериозни причини да поемат този риск. Сега обаче женската изневяра е най-голямото предизвикателство срещу доминираното от мъжете статукво.
Хората възприемат ли ви като оправдаваща изневерите?
Правя разлика между изневяра и немоногамност. Изневярата е нарушение на договор. Хората обаче ме разбират погрешно, защото смятат, че казвам, че изневерите са нещо, което не е проблем. Не е така! Но мисля, че изследването на моногамията е следващата граница.
Тоест, подкрепяте идеята, че браковете трябва да бъдат немоногамни?
Още не, но пък някога не можехме да си представим и че може да има предбрачен секс. Ние сме поколение, което вярва в себереализацията, но и в обвързването, и в отношенията между тези две идеи ще се роди нова концепция за моногамията.
Наистина ли вярвате в това?
Да. Не че това означава, че тя ще е приложима за всички. Но вярвам, че това е бъдещето.
Влизат ли младите хора в брака с различни възприятия?
Когато аз се омъжих, вярвах в абсолютната романтична цялост. Исках съпругът ми да ми дава всичко. Исках никога да не се чувствам тревожна, никога да не чувствам страх от изоставяне. Това е моделът на пълно сливане. Но това е много различно от поколението на новото хилядолетие, с което работя. Техният страх е, че те ще изгубят себе си, защото са положили много усилия да изградят собствена идентичност.
Да разбираме, че е нещо добро, че ние изоставяме модела на сливане?
Те обаче са изправени пред противоположното предизвикателство - да не се оказват веднага в зоната на страха, когато е необходимо да са близки с някого, когато трябва да изградят нещо заедно с някого. Това е цената за крайно индивидуалистичната култура, в която живеят.
Какво бихте казали на хората, които искат да запазят брака си?
Повечето хора сега, заради по-дългия си живот, имат два или три брака във възрастния си живот, някои от нас - с един и същ човек. За мен това е четвъртият брак с моя съпруг и ние напълно сме реорганизирали структурата на връзката ни, атмосферата й, допълването помежду ни.
Изрично и съзнателно, или просто се случи от само себе си?
И двете. Беше ясно, че или трябва да навлезем в кризисен режим и да приключим брака си, или да навлезем в кризисен режим и да го възобновим. Това всъщност е едно от най-вдъхващите надежда изречения, които предаденият партньор може да чуе, когато влезе в офиса ми в деня, в който научи за изневярата и е в състояние на тотален шок и срив. Всъщност вярвам, че извънбрачните връзки често са силно предупреждение за структура, която се нуждае от промяна.
И тогава хората казват: да, но защо трябваше да се случи така? И аз отвръщам: рядко съм виждала нещо толкова силно да води до възраждащо преживяване. Това е спорна идея, но предателството понякога води до възраждане, обновяване и ново начало. Това е начин да кажеш "не" на изгнила система, нуждаеща се от промяна.
Някога бихте ли препоръчали някому извънбрачна връзка?
Не повече, отколкото бих препоръчала някому рака, но парадоксално, много хора най-накрая разбират ценността на живота едва когато се разболеят.
