Луис Кан казваше на студентите си: „Ако някога вдъхновението ви напусне, обърнете се към строителните материали за съвет. Попитайте, например, една тухла - „Какво искаш, тухло?". И тя ще ви каже - „Харесвам арките". „Виж, и аз също искам арка - кажете на тухлата - но арките са скъпи и ще трябва да използвам стоманен трегер. Какво мислиш за това, тухло?". И тя ще ви отвърне: „Харесвам арките".
Той вярва, че строителните материали имат чувство за собствената си съдба. Това е само един от чудноватите възгледи на един забравен архитект. Луис Кан, роден в Естония през 1901 г. с еврейско потекло. От беден имигрант се превръща в един от най-известните архитекти в САЩ, преподава в Йейл и Университета на Пенсилвания, но името му днес тъне в забрава.
Вдъхновява се от руини на древни култури, ДНК и геометрия. Конструира странни, но мащабни здания. Монолитен и монументален. Признат е за един от най-влиятелните архитекти на XX век. Защо такъв творец е толкова малко известен?
Разорен и с дълг от 500 000 щатски долара, Луис Кан умира в тоалетната на нюйоркската гара „Pennsylvania Station" през 1974 г. Тялото му е открито четири дни по-късно, както се разбра от подробния филм на сина му Натаниел - „Моят Архитект" (2003). Дори и лентата не помогна на изгубената слава на Кан.
Сега Натаниел представя голяма експозиция за творчеството на баща си, която вече отвори врати в германския град Вайл на Рейн, а по-късно й предстои пътуване до Лондон.
„Той е много труден за характеризиране. Винаги съм се възхищавал на работата му, но я намирам за малко смущаваща", казва кураторът на изложбата Станислас вон Морс, специалист по история на изкуството.
Говорещият с тухли е най-познат с огромните институционални комплекси и сгради, които поставя в изумително горещи места - лабораториите на биологичния институт „Солк" в Калифорния, парламентът на Бангладеш, Институтът по мениджмънт в Ахмедабад, Индия.
За Кан формата не винаги е свързана с някаква функционалност. Проектите му обръщат гръб на развитието на строителните материали и технологиите. Работи с проста геометрия - огромни кръгове, полукръгове, триъгълници, вписани в тежките, мополитни стени. Бетонни чудовища, които изглеждат неподатливи на времето, а понякога и зловещо.
Кан не е само това. Той е многостранна, любопитна личност с много мании - утопичното градско планиране, връщане към наследството на древни цивилизации, футуристичен поглед към бъдещето.
Архитектът си представя градовете като мрежа от булеварди за пешеходци, а целият останал трафик е затворен в цилиндрични многоетажни паркинги, подобни на Колизеума в Рим.
Обсесията му за геометричен ред ражда проект за градска кула, която наподобява модела на НДК, открит през 1953 година. Проектът никога не бива завършен, но пък става отправна точна за творчески търсения от японското авангардно течение на архитектурния метаболизъм, както и от прочутия Норман Фостър.
