„Кой е 100 кила?", питам сина си, на 12. Пуска ми песента „Пияната тояга", като ме предупреждава да не слушам текста. Стоически издържам парчето, установявам, че смисълът на текста се изчерпва със заглавието и решавам, за по-щадящо, да потърся само текстовете на 100 кила.
Сайтът, в който влизам, ме предупреждава „18+ Текстът съдържа нецензурирани думи или изрази." Очевидно авторът иска да каже „нецензурни". Предупреждението е напълно уместно и бързо излизам.
Запитан кои са най-популярните български рап песни, YouTube ми дава дълъг плейлист, който се захващам да прослушам.
Натъквам се на типичен социално ангажиран рап (по скромното ми любителско мнение - не лош и издържан в класическите канони на жанра), дело на Бате Сашо - „Поетите не спят". Изкушавам се да цитирам:
Поетите не спят, те просто сързерцават!
Богатите крадат, на нас не дават.
Вместо по цял ден да надигаш пивото,
бъди роден за да поливаш сивото!
На Ахмед растат милиардите в книжките,
кой от вас е чел за хората и мишките.
Питам сина си чувал ли е тази песен. Не я е чувал, но обяснява, че не слуша точно такава музика. Но и не мисли, че е популярна сред съучениците му. И по-добре, мисля си, защото вече съм стигнала до момента, когато лирическият герой не иска да плаща тока на „циганетата".
Прегледът на плейлиста категорично потвърждава впечатлението, заради което изобщо започна всичко - Криско е тоталният любимец, безапелационен фаворит. И естествено, най-популярното му парче е „Видимо доволни". Заради него всъщност започна всичко.
Заради гледката как десетгодишни момиченца пеят в захлас „пукажи на тия хора как го бараш".
Оказва се, въпреки предубедения ми подход, че тази песен категорично е с най-приличния текст от всички песни на рапъра с леопардовата прическа. Вероятно това е и една от причините да стане такъв тотален хит - останалите нямат шанс да бъдат пуснати по медиите, освен ако не бъдат обилно озвучени с пегел на чувствителните места.
Благодарение на снизходителността на „поета" по отношение на прекомерни вулгарности, а и вероятно благодарение на присъствието на звезда от ранга на Мария Илиева, песента успя без проблем да превземе ефира. Чуха се и призиви СЕМ да влезе в ролята си на защитник на морала, да предпази децата ни от пошлостите по медиите и да наложи строги правила кое може и кое не може да бъде излъчвано пред широката аудитория.
Аз, на фона на всичко вече казано, мисля, че наистина имаме проблем. Но проблемът не е СЕМ.
Даже и Криско не е проблем (забелязвате ли как ми потръгна стъпката и ритъма, след всичкия рап, който изгледах?). Не е въпросът да има орган, който да ни казва какво може и какво не може да гледаме, да слушаме, да четем, да мислим. Не, това вече сме го живели и сега берем плодовете му. Когато свикнат някой друг да преценява кое е добро и кое лошо, кое е подходящо и кое не, хората губят способността сами да преценяват.
Това се случи и с нас, когато преди 25 години (тогава бях на възрастта на сина си днес) изведнъж се оказахме свободни да избираме. Но как да различим красивото от грозното, доброто от лошото, високото от низкото - това трябваше да се учим в движение.
Как сме се справили?
Не особено добре, щом днес се налага да обяснявам на 9-годишната си дъщеря какво значи да „го бараш", както и защо твърдя, че песента е неприлична, след като я дават по телевизията. Каквито и битки да сме водили като личности и като родители, в крайна сметка резултатът се пише общо - на гърба на обществото. А резултатът е по-малко и по-лошо образование, за сметка на масово опошляване и опростачаване.
Естествено, не сме открили топлата вода.
Американският рап нито е по-интелигентен, нито клиповете му са по-приемливи. Нито стремежът музиката да се продава чрез натрапчива, демонстративна сексуалност е запазена марка само на музиката от гетото - чудя се защо Дженифър Лопес още се прави на певица, след като очевидно единствената й цел е да продава застрахованите си за милиони задни части. И разбира се, Майли Сайръс, която децата ни знаят още от времето, когато беше Хана Монтана.
И не, не вярвам в теорията на конспирацията, че видите ли политиците нарочно ни правят по-прости, за да ни управляват по-лесно. Не, обяснението, мисля си, е доста по-тривиално - така е по-лесно. Създаването на култура, на духовност е бавен, труден и дълъг процес. Отглеждането на хора, които да създават и да имат нужда от духовност е далеч по-трудно от отглеждането на консуматори на продукти и услуги.
Затова си създадохме култура на лесното - чалгата.
Дали става дума за музика, за медии или за политика, принципът на чалгата е един и същ - пошло съдържание и голи задници. Проблемът ни е, че твърде дълго се заблуждавахме, че е достатъчно в собствения ни дом да звучи Моцарт (или поне Дийп Пърпъл), да изтрием чалга каналите от телевизорите, да ограничим достъпа на децата си до интернет и да спрем да гледаме сутрешни блокове.
Да водим тихи разговори за Шопенхауер, докато съседният блок се тресе под звуците на „Напипай го" на Азис. Но нас това, разбира се, не ни засяга.
Е, след като и малките деца вече знаят наизуст Криско, Азис и прочее, вече никой не може да каже, че не го засяга. И не, не става дума просто за няколко нецензурни думи и вулгарни видеоклипове. Става дума за манталитет, за начин на мислене, за ценности. Там именно, в ценностния вакуум на прехода, се намърда чалга културата и замени ценностите, които ние не успяхме да наложим и да отстоим, с други.
Питайте децата си какво означава думата ценности - ще ви кажат ценни предмети, злато, бижута, диаманти.
Просто още една дума от нашата наивна младост, която децата ни не знаят. Не знаят, защото ние не сме ги научили. Били сме заети явно - да печелим пари, да правим кариера или пък, каква ирония, да отстояваме ценности.
Нямало ни е.
Но когато родителите ги няма, идва Криско. Идва чалга културата, която бързо и лесно учи децата на лесното в живота. А понякога родителите ги има, за нещастие - песните на Криско са детска игра в сравнение с живота на някои деца. И това, че има такива деца също е наш проблем.
Е, ще кажете, децата може и да слушат чалга, обаче знаят по три езика, умни са, способни. Сигурно сте прави. Но ония момиченца, които вдъхновено пееха „пукажи на тия хора как го бараш" не ми излизат от ума. Сигурна съм, че нещо не е наред - имаме проблем. Само че вече не го забелязваме.
