Хайде, вън от София! Петък към обяд потеглихме към Орешак, село на осем километра от Троян и на 120 км от София. Качихме се на магистрала Хемус, скучно и безсмислено надбягване с джипки и S-класа. На Ябланица слязохме по стария път, който си е нормален и далеч по-живописен.
Спряхме за халва и локумена вафла по традиция, после през Тетевен, Рибарица и Шипково стигнахме Троян. От там в Орешак. Настанихме се в къща за гости „При братята" и хайде към Троянския манастир. И то пеша, защото по целия път имаше нападали орехи, които ние усърдно събрахме.
Манастирът "Успение Богородично" е основан около 1600 г. от монаси от Атон и тук се намира чудотворната икона на Богородица Троеручица. Сегашната църква в манастира е осветена през 1835 г., а няколко години по-късно е изографисана от Захарий Зограф като на северната страна изписва и автопортрета си. Васил Левски често се отбива в района, създава революционен комитет, крие се по близките махали, даже в един хан играе хоро, което е отбелязано на инфо табелата пред манастира.
Манастирът все още е действащ, добре поддържан и реконструиран. Монаси не видяхме, а и да бяхме видели, няма как да го докажем, защото е забранено снимането. Иначе най-прочутият монах от Троянския манастир е настоящият ни патриарх Максим, който е роден в Орешак.
Манастир, но и той си има работно време. Така в ранната вечер се запътихме към най-близката механа "Горски кът", където времето се удължи с троянска сливова отлежала, обилни салати, цвъртящи мезета на сач и страхотните пърленки, местен специалитет. За десерт се подсладихме с цедено кисело мляко с мед. Ммммм, вкуснотийка.
Следващият ден ни събуди с топло слънце, искрящ въздух и напращели от ентусиазъм тръгнахме към близкото село Черни Осъм, което е на 2-3 километра от манастирските стени. Пътят минава покрай река Черни Осъм, махалите Миленча и Стругът и въжен мост, по който се клатушкахме, за да видим конете, натоварени с дървени трупи.
Селото ни изненада с поддържаните си къщи, няколко хотела, клуб на пенсионера, механи, библиотека и галерия. Интересното е, че тук е единственото национално училище за планински водачи в България. В момента в специализираната паралелка има 90 ученика от цялата страна.
До 1971 г. там се е помещавала и уникалната сбирка на препарирани животни, която по-късно е в нова сграда и се превръща в Природо-научен музей, който не е за изпускане, въпреки ниските градуси в залите.
Като видиш обаче местната кафява мечка, стъкления поглед на вълка, семейството благородни елени, огромната дива котка и за финал муцуната на бялата мечка, ти става топло, че препарираните са тук, а живите далеч.
След поучителната обиколка на музея безстрашно драснахме към планината. Пътеки, огряни поляни, сумрачни долове, много червено и жълто в късната есен. След приятното изкачване нагоре, заплесване по гледки и върхове, спряхме за малък пикник под най-синьото небе. Оттам тръгнахме надолу и се натъкнахме на една махала в планината, наречена, както видяхме на карта в селото, Тумбелевото.
Няколкото къщи стоят повече от век тук, но вече с отметнати врати и незаключени катинари, с капеща чешма, обърната бъчва и ръждясала рамка на легло. Под каменните покриви огнищата са разрушени, а късното слънце блеска между прогнилия дървен под. Изоставено и чуждо... Продължихме надолу по пътеката. След няколкото часа преход из планината, механата ни чакаше.
В Орешак не е за изпускане и националното изложение на народните занаяти, както и празника на сливата и сливовата ракия. Всяка година, в края на септември производители, дегустатори и поклонници се надпреварват в конкурса за най-добра ракия. Всички пият от радост, но само победителите получават грамоти и слива под формата на медал, упс, медал под формата на слива. Наздраве!
