„Сам съм, други няма". Тези думи остават след революционера от Брацигово Васил Петлешков, когато попада в ръцете на турската потеря при потушаването на Априлското въстание. Същото биха изрекли днешните малобройни жители на родопския град, който се превръща в сянка на самия себе си.
Такава е историята на всеки провинциален град, отдалечен на повече от 50 километра от голям град, знам. Годините на бедност и емиграция за съжаление надвиха планината, чистия въздух, историята и възрожденската архитектура.
Гледката е неприятна, особено когато всяко лято от детството ти е било там - с всекидневното бутане на опашка пред минералните извори, изкачване на стръмни павирани улици и гонене на жаби в река Умишка, когато по улиците пееха жени, мъжете спореха за политика, а моята прабаба вечер ме „теряше да ручам" из околните къщи и ми разказваше за своите четири сестри.
Вероятно звуча много мрачно, но завръщането ми за кратка разходка в Брацигово за първи път в последните осем години донесе точно такова усещане. На стари къщи с некролози, заключени с прах порти и спуснати кепенци. И съм един от онези, потомък на избягалите синове и дъщери, които изчезнаха по близката и далечна чужбина.
Но не забравиха
През цялото това време Брацигово бе само красив спомен. С римските пътища, Гюлеметовата къща и стария квартал с възрожденски къщи, читалището-крепост „Трендафил", бунара и другата голяма местна гордост - църквата с отделена камбанария, която е най-високата на Балканския полуостров, поне доколкото ни казваха и както пишеше в учебниците.
Изникваха и други образи. Като възстановката на Априлската епопея всяка година на 12 май при кладата на Васил Петлешков - в каменения парк - мемориален комплекс, като съборите на Атолука, когато денем събирахме билки, а нощем виехме хоро. Като тракийските могили в с. Равногор на племето беси...
Неслучайно казвам всичко това. Казвам го от яд, защото Брацигово има с какво и как да печели. Това е град с история, традиции и природа, които може да му носят приходи. Питам се защо не става?
Тук ми се иска да направя едно леко отклонение. Заради Васил Петлешков. Образованият в Цариград аптекар и основател на местното читалище, донася в Брацигово копие на прочутото Кърваво писмо, написано от Тодор Каблешков в Копривщица, с което революционерите призовават народа към въстание.
Историята, която следва, я знаем всички. Брацигово се вдига, а жителите на околните села се преместват там, за да водят бунта. Издържат 16 дни, а Васил Петлешков се предава на турците в опит да спаси останалите.
Дали сега някой прави опит за спасение?
Този въпрос ме удря като бумеранг пред вратите на затворения музей, в двора на празното начално училище, под новите прозорци с алуминиева дограма на читалището, в магазина за дрехи, които се оказват втора употреба.
Хората са малко, но са точно същите, каквито ги помня. Топлосърдечни и горди. Деца на планината и на миналото. Последната новина е от април, когато е била първата копка на цялостното обновление на стадион „Христо Гюлеметов".
С радост установих, че местният вестник „Априлци" продължава да излиза. Защото това показва, че духът на хората там е жив и буден. А това е много, много важно. За да не дойде време, когато някой да каже: "Сам съм, други няма".
