Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Чичкото с умрелите момиченца всъщност е симпатичен

Защо харесвам приказките на Андерсен
Защо харесвам приказките на Андерсен

След като едно публично изказано мнение за Андерсеновите приказки може да предизвика всенародна онлайн караница от най-махленски тип, утре сигурно ще се бием за това колко точно синьо е небето. Независимо дали са обявявани за страховити и опасни за децата или напротив - за литературни шедьоври, класическите приказки на Ханс Кристиян Андерсен са доказали стойността си във времето и това няма да се промени. Точно както няма да се промени цветът на небето, както и да го наричаме и без значение дали ни харесва или не такова, каквото е.

По-важният въпрос е защо все още не умеем да чуваме чуждото мнение и ако ще водим спор за него, защо не го правим цивилизовано, с аргументи и с готовност да приемем и другата гледна точка, дори и да не я споделяме. Аз съм едно от децата, безутешно ревали на „Малката кибритопродавачка". Ама толкова безутешно, че се наложи майка ми да допише приказката в самата книжка и да промени края. Така в моята лична версия момиченцето не умираше, а всичко това се оказваше лош сън, от който тя се събуждаше в любящото обкръжение на баба си, майка си и баща си. Новият край, умело сътворен от майка ми, веднага ме успокои.

Никога няма да забравя тази вечер с „Малката кибритопродавачка", мама, която седи в края на детското ми легло и дописва финала с кръглия си почерк и нашия разговор за смъртта. Мисля, че тогава за първи път си дадох сметка за нея като за някакъв вид край. Но и тогава разбрах, че смъртта не е най-страшното в живота и той не й е подчинен. Майка ми го каза в онази вечер. А за мен майка ми знаеше и можеше всичко - та тя цял финал на приказка промени!

Като жанр приказката е история за поне двама. Това е разказ, който задължително се споделя - някой я разказва, а другия слуша и преживява. Приказката е повод за разговор, тя метафорично поставя въпроси, над които трябва да се мисли. Разказването на приказка е общуване на сетивно ниво, защото във въображението и чувствителността на всеки тя се преизгражда по различен начин.

Моята Палечка, моята Русалка, моят оловен войник и малка Ида изглеждат в моя вътрешен приказен свят различно от начина, по който ги пресъздава нечия друга чувствителност. В тази различност ни обединява просто общият приказен сюжет. Точно така, както е в живота - има любов, има смърт, има всеотдайност, посвещение на нещо или някого, страдание, различност.

Запознаваме се с тях още като деца благодарение на приказките. Там ги преживяваме в нещо като „лабораторна" среда, обградени от топлината и опита на тези, които се грижат да пораснем - родителите ни, учителите, изкуството. Приказката не е за да се преживява в самота - тя е, за да се преживява в общение. И това е една от най-важните й особености, заради които и страшният й край не бива да се приема като самоцелно стряскане на детски психики. Затова и на Андерсеновите приказки не може да се гледа като на личните психарски изтрещявания на един нереализирал се сексуално неприятен скандинавец с неконтролируема омраза към малки момиченца. Най-малкото, защото веднъж създадени, тези красиви и вълшебно разказани истории заживяват свой живот и посланията им нямат нищо общо със сексуалната самобитност на човека, който ги е създал.

Иначе, ако отсъждахме произведенията на изкуството по този параграф, доста шедьоври на световната литература бихме отхвърлили като "бълнувания на перверзници", нали? Да не говорим за митологичните или библейските сюжети, където жестокостта и извращенията са не по-малко.

Човечеството винаги си е имало приказки. Митологиите са неговия начин да преживее детството си и да се подготви за своята зрялост. Дали днес светът и хората, които го населяваме, сме зрели, също е съмнително. Обърканите ни и плашливи души продължават да се нуждаят от някакво ирационално обяснение на рационалните неща, които умовете ни отказват да поберат и приемат.

Затова си имаме религии. Библията ни разказва за хора, живели по двеста години. За братоубийство, пъвороден грях и предателство. И за възкръсване на един убит по мъчителен начин чудотворен мъж (бял, естествено), хем син на бог, хем самия бог и дух, от чийто живот след раждането ни се губят едни тридест и две години. А, да, и за него знаем със сигурност, че ходел по водата, лекувал хромите и умножавал хляба и виното. Но дали е така?

Въпреки цялото реално безумие на тази история, ние й вярваме (който й вярва, разбира се!), защото я приемаме и метафорично, не буквално. На това ни учат хората, които преподават и разясняват религията - по същата схема, по която родителят води детето си в приказките. Аз, като уважаващ, но не практикуващ религия човек, гледам на библейската сюжетност като на цивилизационна еволюция и културна идентичност.

Вярващите вероятно я приемат като парадигма за смислен живот. И все пак може би дори и ние, атеистите, и другите -вярващите, всички, сме наясно, че възкръсването едва ли е възможно и че при евентуално Второ пришествие мъртъвците ни едва ли ще се върнат. На всички нас обаче този разказ, тази метафора, са ни нужни. Защото чрез тях можем да намерим спокойствие от най-стария си страх - този от смъртта.

Фантастичните митологични или библейски сюжети ни помагат да подредим в линейното си човешко мислене различните измерения на света. Да си построим схема, в която обективно и субективно, рационално и ирационално, вълшебно и истинско да могат да съществуват заедно и да се обясняват взаимно. Мистиката ни е нужна, защото като хора ще продължаваме да търсим логика и в най-нелогичното - човешките си чувства. Иначе в главите и душите ни би настъпил истински, тъмен, празен и пуст, безутешен хаос. Такъв, дето не търпи ничия друга мисъл и е готов да убива, за да въдвори себе си като единствено възможна логика.

Малките деца не правят разлика между истинска и въображаема реалност. Затова в тъмния ъгъл на стаята им може да живее чудовище, вълшебните пръчици работят, а хората летят. Приказният свят полека лека ги учи да отличават тези две реалности и да се наслаждават на добрите страни на всяка една от тях. Порастването става с падане и ставане, с рани и лекуването им. Затова и приказката с тъжен край е част от порастването и децата, водени от любовта и вниманието на близките си хора, я разбират.

В Андерсеновите приказки не става дума само за жестокости, нали? От тях научаваш още, че красотата е относително понятие, че в живота битката е нещо нормално, че понякога и най-силната любов не може да промени някое нещастие, но е достатъчна, за да ти даде смисъл да продължиш. Такива са те, уроците по израстване. И ако са останали жестоки и кръвожадни в нечии пораснали души, за това е виновен не Андерсен, а липсата на нечия майчина ръка, която да допише края на приказката. Ако мога така метафорично да се изразя и да бъда правилно разбрана, разбира се.

Да умееш да спориш, да отстояваш позициите си и да приемаш другата гледна точка е умение, което също се учи на базата на истории. В това число реално случили се или въображаеми и хипотетични, каквито са приказките и свещените книги. Обсъждането им е вид общуване, в което трябва да проявим цивилизационните си умения. В този смисъл този текст в никакъв случай не е СРЕЩУ тези, за които Андерсеновите приказки са вредни, опасни или жестоки. Напротив, той е в защита на правото им да изразяват това свое мнение, като се опитва да представи и обратната позиция - на тези, за които въпросните приказки са богатство.

Аз знам, че няма да убедя наплашените от Андерсеновите сюжети родители, че трябва да ги харесват и не това е целта ми. Знам също и, че тяхната гледна точка няма да ме принуди да лиша децата около себе си от тази приказност. Но винаги бих продължавала да се боря за едно - всеки да има правото да каже свободно това, което мисли. И още нещо - да бъде изслушан с внимание.

Умението за слушане, чуване и разбиране всъщност е и най-първият урок, който приказките ни дават. Защото един човек ги разказва, а друг го слуша. И това трябва да е повод за уникалната среща на техните две душевности, а не за махленска онлайн караница.

Най-четените