"Заминавам в търсене на по-добро бъдеще. Нали всички търсим това?"
"До края на годината ще се върна. Тук е пустота. Не съм забравил колко жалко е всичко у дома. Просто, когато си осигурен на едно битово ниво, нищетата и празнотата отвъд лъсва още повече."
"На 35 е последният влак. След това няма вече нито за какво да заминаваш, нито какво да търсиш"
"Вече не знам къде е щастието - отвън или отвътре. Не знам да замина или да остана. Не знам къде да се дяна. Не знам с кого да погася страстта по този, който го няма"...
Привързваме се към вещи, мисли и състояния. Към времето, което е отминало, сякаш то ни конституира. И страдаме за това, което е било, а вече не е. Втурваме се - напред-назад, заминаваме и се връщаме, в търсене на непрекъснатото потвърждение на бляна си за изгубения рай - че някъде ще бъде по-добре.
Че има място, което е наше. Че има някой или нещо, което ще бъде опора. Можем някъде да се върнем или някъде да отидем. Че може би някой ни чака. Но където и да отидем, носим себе си. И ужаса на въпроса - дали е точно така.
В мистерията на собственото ни съществуване, една особена неспособност бележи живота ни - тази да станем център на самите себе си и да го следваме. Неспособност, замаскирана с неуспешните опити да робуваме на временни утехи, в гротескните си, измъчени надежди те да са завинаги.
Приспособяваме се - към апартаменти и нрави, към житейски състояния, към съсловия и работни места, към външен вид, целящ да създаде определено впечатление. Чертаем планове и цели, чието следване да ни успокои, че се движим нанякъде. Мъчим се да прочетем знаците на другите или на съдбата. Да открием един по-специален замисъл за нас самите, който да следваме.
Дефинираме (или не можем!) нужди, които ни описват като същност и които ще донесат удовлетворението, за което мечтаем. И всеки път,когато ги достигнем, вместо утеха и безвремие, откриваме поредната огромна пропаст - защото винаги остава липса и всеки връх показва само следващата пропаст, за която не сме готови. А тя, макар мъчителна,по парадоксален начин ни предизвиква да живеем.
Добрата работа, която се отплаща с възможности или признание, партньорът, който ни кара да се чувстваме желани, децата, грижите за които ни помагат да забравяме за неизбежното - търсим пристани, които да ни държат в живота, да отричаме тревогата и да заспиваме спокойно. И рано или късно, да стигаме до истината - че нещата отминават, децата порасват и ни чакат винаги непредвидени обстоятелства.
Да се завърнеш към себе си и нерешеното там, да се спасиш от неизбежното, да излъжеш ужаса и да откриеш равновесието - как изобщо е възможно? Има ли начин да открием утеха, щом всеки стабилизатор е временен. Щом всички консерванти изветряват с времето. Щом възрастта е по-силна от всички лазери, от мезолифт-процедурите, от най-квалитетната козметика.
Щом все пак остаряваме и губим, каквито и предохранителни мерки да сме организирали. Щом ни напускат. Щом се случва да се разорим или никога да не забогатеем. Щом се случва да сме гладни, да искаме пари назаем, да не ни платят, да се изгубим? Има ли изобщо надежда или безспокойството е неизменна част от живота?
Кутията мляко в хладилника започна да издържа дори отворена по повече от седмица, тогава толкова ли е трудно да се намери стабилизатор за живота и къде е той, щом дори лекарите и свещениците не го познават?
Ние сме собственият си и единствен център. Единственият възможен стабилизатор на живота си - нашите мисли и спомени. Но не като робство, а като вътрешно усещане за това кои и какво сме. На какво ще го припишем - на децата си, на историята си, на реализацията си, на бягството си, на хаоса или на опитите да го подредим - въпрос на избор.
Стойността на миналото е в това, че ни прави тези, които сме. Че изгражда собствената ни история. Хаосът не може да бъде завладян. Не всичко е възможно. Не всичко е предвидимо. Къде е щастието и в какво е - след безкрайното търсене и всички опити, на които сме длъжни, вероятно накрая разбираме, че е никъде.
Че в определен смисъл е невъзможно, а в друг - че няма значение. И в трети - че е повече свързано с вътрешната реалност, отколкото с външната. От едната няма как да се избяга в другата.
Може би е в усещането ни за себе си. Може би е в хората, които обичаме и с които споделяме общи мисли, дни и гледни точки. Може би е в навика. В относителното спокойствие на това да планираме дните си. Доколкото то ни напомня какъв е нашият начин, какво обичаме и кои сме. Всеки намира своите начини да именува страховете си и всеки - доколкото може - открива свои утехи.
Като цяло знаем твърде малко за живота си. Не знаем откъде и как идваме в него и със сигурност не знаем къде отиваме. Има ли нещо там Нещо повече - не знаем какво се случва и през повечето време на живота ни. И защо. Организираме го около различни временни цели, които да ни защитават от ужаса и когато те се пропукат - отчаяно се ловим за смисли, които да ни върнат спокойствието.
Социалната действителност е толкова важна, защото тя някакси е призвана да поема ударите на собствените ни тревожни мисли, ударите на сърцето ни, когато прескача от ужас, паниката на разбърканата ни подреденост. Затова когато социалната действителност е в несъстоятелност да ни предложи тази утеха, сме склонни напълно да рухнем, понеже някакси сме оставени изцяло сами на себе си.
Изглежда парадоксално, но единствената утеха е в мъчителното приемане на това, че има невъзможни неща. Че липсата не може да бъде избегната, може само да се научим да я толерираме. Че загубите са част от живота и че единственият ни избор е между това дали да полудеем или да се научим да го приемаме.
Че желанието изисква усилия, но то ни дава възможността да сме живи, наравно с това, че ни излага на опастностите да бъдем раними. Че повечето рани не убиват, но това да се пазиш от всичко, те убива преди да си умрял. Най-тъжното на това твърдение е, че изглежда като лесен лозунг, а всъщност е гротескна истина.
Как да намериш упование в хаоса на един непредвидим живот, в който не знаеш как си дошъл и нямаш гаранции за това кога ще си отидеш? Няма кой да даде отговор на този въпрос. И единственото, с което разполагаме, е себе си.
В това да се учим докъде са собствените ни предели, в това да се научим да слушаме какво мислим за света, в това да толерираме страховете си. И в това да усещаме онзи глас в нас, който казва: "Аз съм..." или "Аз мисля...".
Девойката се изходи за пореден път...
Страхотно! Точно така мисля и аз! Курсовете ти безплатни ли са
108 Всъщност, това не е 108, а едно, нула и осем. Едно представлява Пуруша (мъжката, слънчева енергия, семето, потенциала), осем – Пракрити (женската, ментална енергия, двигателя, природата, проявата), а нулата е нищото, шуния, или празнотата. Когато Пуруша и Пракрити се съединят, има творение – 1+8= 9, и ако вземете всички кратни числа на 9 – 9х2=18, 9х3=27, 9х4=36, 9х5=45, всяка сума, когато я съберем се получава 9! Всички кратни на 9 са 9 и това никога не се променя. Каквато и двойнственост или разруха да има, творението е там, Вселената е там, творението продължава. Но помнете че няма начало и няма край на творението. Било е, има го и ще бъде! И е точно 108. Едно е Пуруша и осем е Пракрити, но ако разделим Пракрити от Пуруша, се получава вакуум, шуния, не-присъственост, празнота, тишина. Това е Йога. Числото 108 представлява процеса на Йога, разделението на Пуруша от Пракрити чрез създаване на празнота, което се нарича самадхи или дхяна. Нищото е нулата, когато умът стане тих и спокоен, няма вълни. Състоянието на шуния изгрява, когато умът е напълно празен от всякакво изживяване: съзнателно, подсъзнателно или несъзнателно. Шуния или празнотата, нищото, разделя Пуруша от Пракрити, самадхи разделя Пуруша от Пракрити, и това е значението на 1-0-8. Свами Сатянанда Сарасвати
ЮНОША Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра, тук дойдох запленен и от сивия ден, и от цветната майска зора. Поздравих пролетта, поздравих младостта и възторжен разтворих очи, за да срещна Живота по друм от цветя в колесница от лунни лъчи. Но не пролет и химн покрай мен позвъни, не поръси ме ябълков цвят: пред раззинали бездни до черни стени окова ме злодей непознат. И през облаци злоба и демонска стръв черна сянка съзрях да пълзи — златолюспест гигант се изправи сред кръв, сред морета от кръв и сълзи. В полумрака видях изтерзани лица, вред зачух плачове като в сън и жестока закана на гневни сърца се преплете с оковния звън. Аз познах свойте братя във робски керван, угнетени от Златний телец; и човешкия Дух — обруган, окован, аз го зърнах под трънен венец. И настръхнал от мрака на тази земя, закопнях, запламтях и зова: — Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма! Загърмете, железни слова! Нека пламне земята за пир непознат, нека гръм да трещи, да руши! Барикаден пожар върху робския свят! Ураган, ураган от души!... И тогава — залюбен в тълпите, пленен от лъчите на нова зора, — без да питам защо съм на тоз свят роден, аз ще знам за какво да умра
On the road again - Just can't wait to get on the road again. The life I love is making music with my friends And I can't wait to get on the road again. On the road again Goin' places that I've never been. Seein' things that I may never see again And I can't wait to get on the road again. On the road again - Like a band of gypsies we go down the highway We're the best of friends. Insisting that the world keep turning our way And our way is on the road again. Just can't wait to get on the road again. The life I love is makin' music with my friends And I can't wait to get on the road again. On the road again Like a band of gypsies we go down the highway We're the best of friends Insisting that the world keep turning our way And our way is on the road again. Just can't wait to get on the road again. The life I love is makin' music with my friends And I can't wait to get on the road again. And I can't wait to get on the road again.
Градина, пролет, май, скамейка, шепот сладък. А сред цветята Тя и Той, любов и тъй нататък. Поле, природа, красота, река, гора, оттатък. победа, сбъдната мечта, възторг и тъй нататък. Годеж, венчило, поп и брак, момент безумно сладък, после проза, скука, мрак, деца и тъй нататък. Курорт, море, приятел смях, простор, вълна оттатък, възбуда, трепет, сладост грях, рога и тъй нататък. Полуда, нежност, сълзи, плач, плесник и писък кратък, багаж, билет, дете, носач, развод и тъй нататък. Началник, шеф, пари, кола, вертеп и той сред мрака, кафе, билярд, квартира, ключ, жени и тъй нататък. Бастун, легло, юрган, приют, глава с перчем окапъл, цокало, карти, стол, албум, тегло и тъй нататък. Наследници, камбанен звън и яма сред цветята, лопата, кирка, поп и кръст, ковчег и... няма по нататък.
Изключително технически написана статия, за което поздравления към автора за професионалната му йерудираност, като психолог, но е умопомрачително забиваща за неподготвения ум, който се хвърли в нея и разтвори душата си!!! Затова се казва, че предразсъдъците са лоши, но често са и животоспасяващи, някои ги разбират, като Шесто чувство, други им се наслаждават примитивно и изкарват най-лошото от себе си на техния фон! Не знам към тази девойка, дали всички ще са еднакво добронамерени, особено ако знаят че тя не им мисли доброто, а ги възприема като жертви, които да моделира по свое усмотрение, освен ако наистина не сътвори нещо добро, след като им счупи черупката, но пък дали ще уцели момента за това - твърде професионална материя за мен?! "Желе в телезница" е диагнозата ми за четящите статията, иначе идеята в нея е добра, но за автора съм под психоза!!! П.С. "Уебкафе", не мога да разбера, къде сбърках, че ми забранихте да пиша през профила си, без никакво известяване или аргументи в рамките на половин година?! Смешковци!
Казва му се БАНан ве братчед. Духът веднъж изпуснат от бутилката, ти трябва по-голяма бутилка за да го прибереш там обратно.
До KingoftheROAD: Тия са, като Дора с двата мотора, работеща за неувяхващото БКП и ДС - пука ми на черупката(бутилката), откровено казано!!! На всекиго дължимото - с капкомер обаче!
Dо Georgi Tashev: Кой ти говори за анализ, някъде?! Тази статия, предполагам, не е написана за да се анализира или ти я разбираш, като защита на дипломна работа?! Да не би да сте на щат към "Уебкафе" от МВР катедрата на ВМА или да се чувствате недооценени, че искате и ние да Ви правим анализ на подобни професионални материали, за които нямаме Вашата подготовка под пагон?! Споделих, че авторката се възползва и добре се вихри над "материала", който ще прочете статията, а дали нивото му е ниско или високо, ще разбереш по коментарите - Аз за разлика от някои под мен не пропях в куплети, така че явно не съм от презрените от теб драскачи, а може би греша?! Надявам се да не си ти човекът, който ме цензурира за 6 месеца, след като пуснах изобличаващи собствени статии при Вас - беше много милиционерска акция от Ваша страна, ако сте Вие, предполагам консултирана и с Вашите психолози?!!!
До Georgi Tashev: Я да те попитам, след като си ми паднал да се правиш на ощипан: Ти познаваш ли "кака Дора с двата мотора"? Стана ми любопитно, ако случайно си близък с колегите на авторката-психоложка от катедра"МВР" на ВМА, а и си склонен към анализи, което означава, че трябва да си и любител на дребните детайли, а пък и с твоя висок социален статус в "системата"(имаш се за авангард, поне така звучиш), не вярвам нищичко да не знаеш по случая, след като така бясно защитаваш авторката на статията, междувпрочем на която странно й симпатизирах, но за твое голямо съжаление, не можах да й пропея и да се вжелирам в куплетна форма! Прилагам ти малко информация за възлюбопитствалата ме "кака Дора с двата мотора": "Лично шефът на Спецпрокуратурата Светлозар Костов му предложил да стане защитен свидетел по това дело. С драматични разкази пък се постарал да го сплаши, така че да приеме. Така се стигнало до денонощен физически контрол. Тази охрана обаче била използвана за други цели, а именно да му окаже натиск и Пламен Николов да оттегли показанията си, като „особено важно било за тях (прокуратурата) да оттегли онази част, която касаела престъпленията, засягащи Гоце. Пламен Николов съобщи, че през 1999 г. между Първанов и Петров имало договореност таксиметровата фирма на бившата барета да се превърне в служба за проследяване на определени лица. Светлозар Костов оказваше върху мен въздействие и възразяваше срещу това в показанията си да намесвам „политика", коментира по време на пресконференцията Николов. Той разясни и че охраната много бързо започнала да се използва като средство за тормоз и натиск върху него. В първоначалните екипи имало хора, които му симпатизирали и дори го предупредили, че срещу него се готви полицейска репресия. „За мен това не беше новина, тъй като още в началото ме заплашиха, че ще ме поставят в изолация", призна още Николов. Няколко месеца по-късно обаче охранителите му започнали да идват на работа в цивилно облекло и започнали да го заплашват, че ще го вкарат в психиатрия и така ще бъдат омаловажени „показанията му срещу Гоце", т.е. дали ще ги оттегли или не, няма значение. Най-„цветистите" заплахи идвали от една изрусена жена от охраната му, на която всички казвали „кака Дора с двата мотора". Тя му гарантирала, че ще му сложат „такава милиционерска паплач", че той няма да посмее да си покаже носа навън и че ще го превърнат в арестант."
boris , когато човек поства нечии стихотворения е редно да напише и името на авторите им.Надявам се, че нямаш претенцията да са твои..
е, борис, интересна комбинация си ти: бсп фен и йога...сега ако кажеш и че си математик или физик. то тук поне половината май са такива а за статията: пак заигравки с читателя. и дълбокомисления извод "аз съм..." и какво от това. да, всички сме, съществуваме тук и сега. мъчим се да свържем двата края, търпим неща, дето на малко места биха ги търпели. мъка е нашето "аз съм". с какво да се примирим, госпожо: с това съществуване ли? или да се опитаме да го променим. в крайна сметка, такъв живот не е голяма ценност, дори и да го загубим. когато си на дъното, ако не се оттласнеш, няма и да изплуваш. действие, не примирение е необходимо сега, госпожо. и не успивайте хората.
Do Georgi Tashev: Добре!
Кака Мара ----------------------------------------------------- Специално на тези- авторите са им достатъчно известни на всеки, за да се нуждаят от посочване. А фен пък на БСП как станах не знам...