Миналата година, когато мъжът ми си търсеше работа, го попитах дали да спрем детето от ясла, за да го гледа той.
„Не", каза ми Крис. „Може би само за ден или два".
„Защо не?", попитах го.
Той сви рамене: „Не знам какво да го правя цял ден".
"Добре", съгласих се. Това беше просто обикновен ежедневен разговор. Един от множеството, които сме водили по семейни въпроси. Тази дребна размяна на реплики обаче ми остана в главата. Защо Крис не се чувстваше виновен да остави Ян в яслата, въпреки че той самият не ходеше на работа? Защо другите не се изненадваха от усилията му да си търси работа на пълен работен ден, докато има малко дете вкъщи. Защо не се чувстваше като провален родител за това, че не знае какво да прави с детето си 24/7?
Всъщност той отговори на въпроса ми, без грам съмнение: Защото е баща.
Бащите обикновено не се тревожат за такива неща. Те имат лукса да бъдат приемани за добри родители, независимо дали оставят детето си на ясла, докато не са на работа, или единственото, което правят, е да си гледат детето. Дали жените можем да правим същото?
Започнах да си представям какво би било да отглеждам детето си така. Да се чувствам свободна от неувереността си и от онова свиване в корема, което ме кара да мисля, че правя всичко наопаки. Сигурно би било чудесно. Затова реших да започна да мисля като татковците.
Повечето бащи искат същото, което майките - да отгледат здрави и щастливи деца. Според моя опит обаче, те не го искат на всяка цена.
Прекарала съм часове, обсъждайки с други майки бактерии и обриви. Прекарала съм дни, ровейки в интернет за най-добрите бебешки столчета. Сякаш колкото по-обсебена съм от децата си и колкото повече неща им купувам, толкова повече червени точки ще трупам.
Разбира се, има причина майките да се поддаваме на тези невротични идеи - ние гледаме децата си под тежестта на културните очаквания. Майките са тези, които държат отговорни за възпитанието на децата, оценките в училище, храненето, прическата. Ако нещо се обърка, майките са онези, които са виновни. В опит да се предпазим от неизбежната критика, ние стигаме до там да наемаме професионален фотограф за първия рожден ден на детето. Това е излишно. И е крайно време да си върнем акъла.
Мисленето на бащата се оказа доста лесно. Накратко, когато започна да изпадам в капана на неувереността и параноята относно решенията си като родител, започвам да гледам на ситуацията през очите на съпруга ми.
Ето един сезонен пример: Това е тази част от годината, в която всички родители спорят с часове в социалните медии за слънцезащитния крем. Някоя майка (винаги е майка) шерва списък от съмнителен източник за слънцезащитни кремове - кои са най-добрите, кои са най-лошите, кои ще раздразнят кожата на детето още при намазване. Последната категория, вероятно, се отнася и за онзи крем, който носите в чантата си. След този списък всички коментиращи получават пристъп на паника, обяснявайки как лосиона, който тъкмо са втрили в бузите на бебето си, е пълен с канцерогенни химикали. В този момент някоя добронамерена майка със сигурност ще се опита да продаде слънцезащитен крем за 60-тина лева чрез някоя пирамида за мултилевъл маркетинг, а всички ще й се вържат, защото са откачили от притеснение. И наистина е влудяващо.
Вместо обаче да падна в капана, се замислям: Дали баща му щеше да откачи и да се тревожи за видовете слънцезащитен крем? Не. Той просто би се опитал да запомни, че синът му трябва да бъде намазан, за да не изгори. Обаче почакайте! Майчинският ум започва да се съпротивлява: „Няма ли другите майки, които ме виждат да ползва не-био слънцезащитен крем, да си помислят, че съм ужасен родител?"
В този случай всеки баща би свил рамене: „Кой ще ме съди за това? Ама това са глупости!" И ще продължи да води спокойния си живот без чувство за вина.
Въпреки всичко, това да мислите като баща, не значи, че спирате да се държите като майка. Без майките никой няма да дойде на рождения ден на детето. Яденето на плодове ще бъде изпратено в забвение. Никой няма да се сети да вземе подарък на учителката в детската градина за първия учебен ден. Майките все пак са необходими, за да не настане хаос.
Разбира се, не всички семейства спазват характерните роли. Понякога бащата е този, който стига до истерия заради подробности. Обикновено обаче жената е подложена на строгите родителски стандарти, а не мъжа. Тя отделя повече време в грижи за дома.
Това да действам като майка, но да мисля като баща, ме прави спокойна, че чиниите ще бъдат измити, но няма да полудея при мисълта, че случайно някой може да ни дойде на гости и да види, че къщата не е облизана. Ще приготвя на детето си сандвич за обяд, без да се притеснявам дали е достатъчно здравословен.
Идеята е да правиш нещата, но без нервите, които си склонен да хабиш за това. Тогава спираш да се вълнуваш за червените точки. Най-важният извод е, че не можеш да се чувстваш виновен за изборите си. Просто действаш, а после си даваш време за четене на книга. Или излизаш с приятел. Или отиваш да потичаш. Или си преправяш CV-то, за да си намериш по-добре платена работа.
Идеята е да хванеш всички тези часове, прекарани в тревога за „канцерогенния" слънцезащитен крем и да ги инвестираш в нещо по-продуктивно.
Като да оставиш децата да си играят и да се надяваш всичко да е наред.
